Читать «Далеч на север» онлайн - страница 152

— Кой ви върна в града?

— Моля?

— Имахте ли пилот?

— Помня как се бяхме натъпкали в самолета — всички бяха болни, ядосани или мрачни. Но не знам кой беше пилотът. Май някакъв приятел на Джейкъб. Ясно си спомням, че се чувствах ужасно. После описах всичко в една хумористична статия за „Лунатик“.

Той отпи малко от уискито.

— Винаги съм съжалявал, че не забихме онзи флаг.

Нейт го остави и отиде при Чарлийн.

— Можеш ли да си вземеш почивка?

— Да, когато Роуз се върне.

— Само пет минути. Още няма много хора.

Тя пъхна бележника си в джоба.

— Но само пет. Ако не обслужваме добре, хората ще започнат да ходят в „Италианското“. Не мога да си позволя да изгубя редовните си клиенти.

Последва го от ресторанта в празното фоайе. Тракането на токчетата й подсети Нейт за тангото и той се зачуди колко суетна трябва да е една жена, за да се откаже от удобните обувки, когато часове наред ще стои права.

— За твое сведение, Патрик Галоуей е заминал за Анкъридж да си търси работа.

— Това вече го казахме.

— Почакай. Ако е отишъл там и му е хрумнало да се изкачва в планината, кого би наел да го откара до Слънчевия ледник?

— Откъде да знам, по дяволите! Той не трябваше да се катери, а да си търси работа.

— Обичала си го цели четиринадесет години, Чарлийн. Познавала си го.

— Ако не е бил Джейкъб и е наел пилот от Анкъридж, сигурно е бил Двупръстия или Стоки. Ако в момента ги е нямало, тогава щеше да се задоволи с онзи, който е бил свободен по това време. И обикновено не плащаше за полета, а правеха някаква размяна. Нямаше много пари за харчене. Давах му по сто долара месечно от парите за домакинството. Знаех, че колкото и да му дам, ще изхарчи всичко.

— Знаеш ли къде мога да намеря някой от тези пилоти?

— Питан Джейкъб или Мег. Те се движат в този кръг, аз — не. Трябваше да ми кажеш, че са свалили тялото, Нейт. И да ме заведеш да го видя.

— Нямаше смисъл да се подлагаш на това. Не — продължи, преди тя да успее да възрази, — наистина нямаше.

Настани я на един стол и седна до нея.

— Чуй ме. Нямаше смисъл да го виждаш така. Нито за теб, нито за него.

— Мег го е видяла.

— И това я срина. Бях там и го зная. Ако искаш да направиш нещо за него и за себе си, иди и виж дъщеря си. Бъди й майка, Чарлийн. Утеши я.

— Тя не иска аз да я утешавам. Не иска нищо от мен.

— Може би. Но вярвам, че ако й предложиш, ще бъде по-добре и за теб. — Той се изправи на крака. — Отивам при нея. Искаш ли да й предам нещо?

— Кажи й, че имам нужда от помощ тук през следващите няколко дни, освен ако няма по-важна работа.

— Добре.

Беше съвсем тъмно, когато се върна у Мег. Тя изглеждаше по-спокойна и отпочинала. Възглавниците и одеялото върху канапето му подсказаха, че е поспала следобед пред огнището.

Беше мислил кой ще е най-добрият подход и й подаде букет от хризантеми и маргаритки, които беше купил от магазина „На ъгъла“. Не бяха съвсем свежи, но все пак бяха цветя.

— Това пък за какво е?

— Осъзнах, че вървим отзад напред. Аз те вкарах в леглото или ти мен и изпуснахме парата. А сега те ухажвам.

— Сериозно? — Тя ги помириса. Може и да беше клише, но тя обичаше цветята и харесваше мъжете, които се сещаха да ги поднесат. — И каква ще е следващата стъпка — да те забърша в някой бар?