Читать «Далеч на север» онлайн - страница 151

— Може би.

— Чел ли си нещо от него?

— Да. Сядахме на по бира или две, или на някой друг стимулант — добави Джон с полуусмивка — и обсъждахме философията, политиката, писането и състоянието на човечеството. Млади интелектуалци — той вдигна чаша за наздравица, — които доникъде не стигаха.

— Изкачвал ли си планината с него?

— Да, отдавахме се на приключения. Младите интелектуалци идваха в Аляска, привлечени от тях. Онези дни бяха много приятни и не бих ги заменил и за „Пулицър“. — Той се усмихна с умиление, припомнил си миналите подвизи, и отпи от новото уиски.

— Бяхте ли вие двамата приятели?

— Да. Поне на интелектуално ниво. Завиждах му за жена му и това не беше тайна. Мисля, че го забавляваше и го караше да се чувства малко над мен. Аз бях образован, а той беше отхвърлил възможността да получи висше образование, но пък каква жена имаше.

Джон се загледа в питието си.

— Сигурно ще му бъде забавно да разбере, че все още му завиждам за нея.

Нейт помълча, пиейки кафето си.

— Изкачвали ли сте се само двамата или в група?

— Хмм. — Джон примигна като човек, който току-що се събужда. Спомените, помисли си Нейт, са друг вид сънища. Или кошмари. — С група. Това е групова лудост. Спомням си най-добре едно лятно изкачване на Денали. На групи и поединично хората пъплеха нагоре като мравки по гигантска торта. Базовият лагер беше като малък град и се вихреха диви купони.

— Кои бяха, освен теб и Пат?

— Джейкъб, Ото, Деб и Хари, Ед, Бинг, Макс, семейство Хоп, Сам Бийвър, който умря преди две години от белодробна емболия. Маки старши също беше там, доколкото си спомням. Двамата с Бинг се скараха за нещо и Хоп ги усмири. Хоули беше там, но се напи, падна и си пукна главата. Не му позволихме да се изкачва. Също и Миси Джейкъбсън — фотографка на свободна практика, с която имах кратка, но бурна връзка, преди да се върне в Портланд и да се омъжи за водопроводчик.

Той се усмихна.

— Да, Миси с големите кафяви очи и сръчни ръце. За всички, които бяхме от Лунаси, това изкачване беше като празник. Носехме дори малък флаг, който щяхме да забием на върха и да го снимаме за вестника. Но нито един от нас не стигна догоре.

— Какво се случи?

— Нищо не стана, поне тогава. Спомням си, че по-късно Пат го изкачи, но тогава ни преследваше лошият късмет. Но онази нощ в базовия лагер бяхме изпълнени с очакване и добро настроение. Пяхме, танцувахме и се любихме под несекващата слънчева светлина. Сякаш никога не сме били толкова живи.

— Какво стана после?

— Хари беше болен. Не го знаел, но сутринта вдигна температура. Грип. Каза, че е добре, и никой не искаше да спори с него. След пет часа трябваше да се откаже. Деб и Хоп го свалиха обратно. Сам падна и си счупи ръката. Миси също се разболяваше. Друга група, която слизаше надолу, я отведе в базовия лагер. Времето се развали и онези, които бяхме останали, разпънахме палатките и се сгушихме навътре, молейки се да се оправи. Но то отиваше все по на зле. Ед се разболя, после и аз. Накрая трябваше да се откажем и да се върнем. Неприятен край за малкия ни градски празник.