Читать «Далеч на север» онлайн - страница 149

— И все пак това е влизане с взлом и кражба, затова нека огледаме.

— Можеш да се обзаложиш, че вещите са били застраховани, и то за повече, отколкото е платил за тях. Знаеш ли, че е говорил с адвокат, за да съди Хоули, задето го изблъскал от пътя около Нова година? Адвокат. Исусе Христе.

— Ще поговоря с него.

— Късмет! — Ото седна на бюрото си с кафето и се намръщи към компютърния екран. — Трябва да напиша доклада.

— Аз отивам да проуча нещо. — Нейт замълча за миг. — Напоследък катерил ли си се из планината?

— Какво да правя там горе? И оттук я виждам добре.

— Но някога си се катерил.

— Някога танцувах и танго с леки жени.

— Така ли? — Развеселен, Нейт седна на ъгъла на бюрото на Ото. — Гледай ти. А тези леки жени носеха ли тесни рокли и тънки токчета?

Лицето на заместника се поотпусна.

— Да.

— А имаха ли цепки отстрани на полите, така че, когато се движат, краката им да се показват през тях като кътче от рая?

Гримасата на Ото изгуби войната с усмивката му.

— Такива бяха времената.

— Обзалагам се. А аз не мога нито да танцувам танго, нито да се катеря. Може би трябва да го направя.

— Остани си с тангото, шефе. Там е сигурно, че ще оживееш.

— Някои хора говорят за катеренето като за религия. Ти защо се отказа?

— Уморих се да флиртувам с измръзването и счупените кости. — Очите му потъмняха, когато се втренчи в кафето си. — Последният път, когато се качвах горе, беше на спасителна акция. Шестима бяха затрупани от лавина. Намерихме двама. Мъртви. Не си виждал човек, пострадал от лавина.

— Не, не съм.

— Смятай, че си късметлия. Другия месец ще станат девет години. Никога повече не се изкачих в планината. И няма да го направя.

— Изкачвал ли си се някога с Галоуей?

— Няколко пъти. Беше добър катерач. Дяволски добър за такъв глупак.

— Мразеше ли го?

Ото започна да удря по клавиатурата с един пръст.

— Ако мразех всеки глупак, когото познавам, почти нямаше да има хора, които да не мразя. Той си живееше в шейсетте години. Мир, любов, наркотици. Ако питаш мен, това си е чисто бягство.

През шестдесетте, помисли си Нейт, Ото се беше потил в джунглите на Виетнам. А за да се превърнат търканията между войник и хипи в нещо по-сериозно, беше нужно много по-малко от напрежението на едно зимно изкачване.

— Бърбореше за връщане към природата и спасяване на проклетите китове — продължи Ото, докато бавно издирваше нужните клавиши, — но самият той нищо не вършеше и живееше на гърба на правителството, срещу което роптаеше през цялото време. Не мога да уважавам такива хора.

— Едва ли сте имали много общо, след като ти си бил военен.

— Не си пиехме бирата заедно. — Той спря да пише и погледна към Нейт. — Защо е всичко това?

— Опитвам се да опозная по-добре човека. — Докато ставаше, небрежно подхвърли: — Когато ходехте на изкачвания, кой пилот използвахте?