Читать «Бараяр» онлайн - страница 76

Корделия усети как сърцето й се разтуптява.

— Но лечението… — Съжалителният му поглед не й хареса и тя се обърна към Воркосиган: — Това значи ли… — Но млъкна, вледенена от изражението му: лицето му бе оловносиво под болката и растящия гняв, лице на непознат с очи на любим, които най-сетне срещнаха нейните.

— Вие й кажете — прошепна той на лекаря. — Аз не мога.

— Необходимо ли е да я опечаляваме…

— Сега. Да свършваме с това — отекна прегракнало гласът на Воркосиган.

— Проблемът е в противоотровата, миледи — каза докторът неохотно. — Тя е силен тератоген. Разрушава развитието на костите на зародиша. Вашите кости са развити, така че няма да ви повлияе, с изключение на завишена склонност към артрозни изменения, които могат да се лекуват… ако и когато се появят… — Корделия затвори очи.

— Трябва да видя онзи часови — прибави лекарят.

— Вървете, вървете — освободи го Воркосиган и той излезе през вратата покрай пристигналия с дрехите на лорда войник.

Корделия отвори очи и погледна Воркосиган.

— Изражението ти… — промълви той. — Това не е… Заплачи! Разгневи се! Направи нещо! — Гласът му се извиси до дрезгав вик. — Намрази ме поне!

— Не мога — прошепна в отговор тя. — Още не чувствам нищо. Може би утре. — Всяко вдишване я изгаряше.

Мърморейки проклятия, той навлече зелената си униформа.

— Аз поне мога да направя нещо.

Това бе лицето на непознатия. Думите отекваха кухо в паметта й. „Ако Смъртта носеше униформа, щеше да прилича точно на него.“

— Къде отиваш?

— Да видя какво е хванал Куделка. — Тя го последва през вратата. — Ти остани тук! — нареди той.

— Не.

Воркосиган се обърна и я погледна свирено, а тя му отвърна със също толкова яростен жест, сякаш отблъскваше саблен удар.

— Идвам с теб.

— Хайде тогава — обърна се рязко той и се отправи по стълбите към първия етаж. Стойката му издаваше мрачна ярост.

— Ти няма да убиеш никого пред мен — промълви тя гневно.

— Така ли? — промълви той. — Така ли?

Стъпките му бяха решителни, тупкането на голите му пети отекваше по каменните стълби.

В просторното преддверие цареше хаос — беше пълно с техни войници, с хора в ливреята на графа, лекари. Някакъв мъж или труп — Корделия не можеше да определи — в черната униформа на нощен страж беше проснат на мозаичната настилка, а до главата му беше клекнал лекар. И двамата бяха мокри от дъжда и опръскани с кал. Под тях се бе насъбрала кървава локва, подметките на лекаря джвакаха в нея.

Командир Илян, с проблясващи капчици дъжд в косата, току-що влизаше през предната врата заедно с един санитар.

— Уведомете ме веднага, щом пристигнат техниците с кирилианския детектор. Междувременно гонете всички от улицата. Милорд! — извика той, когато видя Воркосиган. — Слава Богу, че сте наред.

Воркосиган само изръмжа. Група мъже заобиколиха пленника, който бе опрял чело на стената. Беше вдигнал едната ръка над главата си, другата бе просната неподвижно отстрани под странен ъгъл. Наблизо стоеше Друшнакови, цялата мокра. От ръката й висеше блестящ метален арбалет, очевидно оръжието, с което бе изстреляна през прозореца им газовата граната. На лицето й имаше синкав белег, от носа й течеше кръв. Цялата й нощница също беше окървавена. Тук бе и Куделка, опрян на сабята си. Беше облечен в подгизнала кална униформа и нощни пантофи. Гледаше мрачно.