Читать «Бараяр» онлайн - страница 75

— Свързахме се с резиденцията, сър. Вече са пратили хора насам.

От гърлото, бронхите и дробовете на Корделия беше започнал да се отделя секрет с лош вкус. Тя се закашля и се опита да го изплюе.

— Някой да е виждал Дру?

— Струва ми се, че тръгна да гони убийците, миледи.

— Това не й е работа. По време на тревога тя трябва да бъде при Корделия — изръмжа Воркосиган. Говоренето предизвика нов пристъп на кашлица.

— По време на атаката тя беше долу, сър, с лейтенант Куделка. И двамата изскочиха през задната врата.

— По дяволите! — промърмори Воркосиган. — И на него това не му е работа. — Усилието му пак беше наказано от раздираща кашлица. — Хванали ли са някого?

— Струва ми се, че да, сър. До стената в задната градина имаше някаква врява.

Постояха още няколко минути под водата, после някой извика:

— Лекарят от резиденцията пристигна, сър.

Прислужницата загърна Корделия с халат, Воркосиган се наметна с една хавлия и изръмжа на войника:

— Върви ми намери някакви дрехи, момче. — Гласът му скърцаше като чакъл.

Лекарят бе на средна възраст с щръкнала коса, облечен в панталони, горнище на пижама и пантофи; подреждаше медицинските си принадлежности в спалнята за гости. Извади от чантата си противогаз и нагласи към него кислородна маска, погледна закръгления корем на Корделия, после се обърна към Воркосиган.

— Милорд. Сигурен ли сте, че сте познали отровата?

— За съжаление, да. Беше солтоксин.

Лекарят наведе глава.

— Съжалявам, миледи.

— Мислите, че ще навреди на… — Тя се закашля от секрета.

— Млъкнете и й дайте маската — изръмжа Воркосиган.

Лекарят я нагласи на носа и устата й.

— Дишайте дълбоко. Вдишайте… издишайте. Продължавайте да издишвате. Сега поемете въздух. Задръжте го… — Газът-антидот имаше зеленикав цвят, беше по-студен, но предизвикваше гадене почти като отровния. Стомахът й се надигна, но в него не беше останало нищо за повръщане. Тя гледаше Воркосиган над маската си — той също я наблюдаваше и се опита да й се усмихне окуражително. Отровата сигурно му бе подействала: той ставаше по-сивкав и по-уморен с всяко следващо вдишване. Корделия беше сигурна, че е поел по-голяма доза от нея, така че свали маската и каза:

— Не е ли твой ред?

Лекарят пак я притисна до лицето й.

— Само още едно вдишване, миледи, за да се подсигурим. — Тя вдиша дълбоко и докторът прехвърли маската на лицето на Воркосиган. Очевидно той нямаше нужда от инструкция за използването й.

— Колко минути бяхте изложени на газа? — попита тревожно лекарят.

— Не съм сигурна. Някой да е обърнал внимание? Вие… — Беше забравила името на младия войник.

— Най-много петнайсет-двайсет минути, миледи.

Лекарят видимо се отпусна.

— Тогава всичко е наред. И двамата ще останете няколко дни в болницата. Ще уредя медицинския транспорт. Бил ли е някой друг изложен на газа? — попита той войника.

— Почакайте, докторе — каза Корделия. Той бе прибрал маската и противогаза и се беше насочил към вратата. — Какво ще причини този… солтоксин на бебето ми?

Той не я погледна в очите.

— Никой не може да каже. Никой не е оцелявал без незабавно лечение с антидот.