Читать «Бараяр» онлайн - страница 72

— Това изглежда… сравнително честно, струва ми се.

— Да. — Той отново се раздвижи из стаята. — Приятелска услуга. Или… първата пукнатина във вратата, която ще допусне този дяволски обичай обратно в нашето общество. Какво ще стане, когато ми представят следващия такъв случай, и по-следващия, и по-по-следващия? Къде да тегля чертата? Ами ако в следващия случай е замесен някой мой политически противник, а не член на собствената ми партия? Трябва ли да бъдат обезсмислени всичките смъртни присъди, издадени за ликвидирането на дуелите? Спомням си времето на дуелите и как стояха нещата тогава. В правителството влизаха първо приятелите, а после и кликите. Какъвто и да беше Ецар Ворбара, с трийсет години безмилостен труд той превърна правителството от ворски клуб в нещо, което има макар и тромава, но все пак законна форма — един закон за всички.

— Започвам да схващам проблема.

— И аз, от всички хора — именно аз трябва да взема това решение! Аз, който щях да съм публично екзекутиран преди двайсет и две години за съвсем същото престъпление! — Той спря пред нея. — До тази сутрин снощната история сигурно вече се е разнесла из целия град, в най-разнообразни варианти. Само за няколко дни ще я знаят навсякъде. Наредих информационната служба временно да я задържи, но е безполезно. Твърде късно е да се скрие, дори и да исках да го сторя. И кого да предам в края на краищата? Един приятел! Или доверието на Ецар Ворбара? Няма съмнение какво решение би взел той.

Воркосиган седна до нея и я взе в прегръдките си.

— И това е само началото. Всеки месец, всяка седмица ще се сблъсквам с някакво нерешимо препятствие. Какво ще остане от мен след петнайсет години? Една люспа, като онази, която погребахме преди три месеца? Или корумпирано чудовище като неговия син, толкова заразен от властта, че можеше да се стерилизира единствено с плазмен пистолет? Или нещо още по-лошо?

Оголената му агония я ужаси и тя също го прегърна силно.

— Не знам. Не знам. Но някой… някой е взимал тези решения, докато ние сме живели в блажено неведение и сме приемали света за даденост. Този някой също е бил само човек. Не по-добър и не по-лош от теб.

— Плашеща мисъл.

Тя въздъхна.

— Не можеш да избираш между едно или друго зло сляпо, само по силата на логиката. Единствената възможност е да се придържаш към някакъв сигурен принцип. Не мога да взема решение вместо теб. Но каквито и принципи да избереш, те ще те водят напред. И за благото на народа ти те трябва да бъдат последователни.

— Зная. Всъщност въпросът не беше за решението. Просто… бях малко потиснат. — Той се освободи от прегръдките й и отново стана. — Мили капитане, ако след петнайсет години съм все още нормален, сигурен съм, че заслугата ще е твоя.

Тя вдигна поглед към него.

— И какво е решението?

Болката в очите му бе достатъчен отговор.

— О, не — каза неволно тя, после преглътна това, което щеше да каже. „Всъщност просто се опитвах да говоря мъдро! Но нямах предвид това.“