Читать «Бараяр» онлайн - страница 71

Той наклони челото си към нейното.

— Прости ми, мили капитане. Просто аз съм един грозен уплашен старец и с всеки изминал ден ставам все по-стар, грозен и изпълнен с параноичен страх.

— И ти ли? — отпусна се тя в прегръдките му. — Обаче аз не съм стара и грозна. А и ти не си за изхвърляне.

— Благодаря ти.

Това, че успя да го разсмее дори само мъничко, я зарадва.

— От работата е, нали? — попита тя. — Можеш ли изобщо да говориш за нея?

Той стисна устни.

— Казано под секрет — макар че това, изглежда, е естественото ти състояние и не знам защо изобщо го подчертавам — сигурно ще започне нова война преди края на тази година. А ние още не сме се възстановили напълно след Ескобар.

— Какво! Нали военната партия е полупарализирана.

— Нашата да. Сетаганданската обаче все още си е съвсем наред. Разузнаването ни показва, че са възнамерявали да използват политическия хаос тук след смъртта на Ецар Ворбара, за да прикрият анексирането на онези спорни бази. Вместо това обаче имат мен, макар че и аз едва ли бих могъл да нарека това равновесие. Динамично равновесие, по-точно. Във всеки случай не е това объркване, на което са разчитали. После малкият инцидент със звуковата граната. Негри и Илян са седемдесет процента сигурни, че е работа на сетаганданците.

— Дали… ще опитат пак?

— Почти сигурно. Но с мен или без мен, в Щаба сме сигурни, че ще започнат преди края на тази година. И ако сме слаби, просто ще продължат да напредват, докато не бъдат спрени.

— Не е чудно, че си… разсеян.

— Това ли е учтивата дума? Всъщност знам за сетаганданците от доста време. Днес се появи нещо ново, след заседанието на Съвета. Частна аудиенция. Граф Ворхалас дойде да се срещне с мен, за да иска услуга.

— Мислех си, че за теб би било удоволствие да направиш услуга на брата на Рулф Ворхалас. Греша ли?

Той поклати тъжно глава.

— Най-малкия син на графа е безрасъден осемнайсетгодишен идиот и е трябвало да го пратят във военно училище — ти се запозна с него на гласуването на Съвета, доколкото си спомням…

— Лорд Карл?

— Да. Снощи е участвал в пиянско сбиване на някаква забава.

— Универсална традиция. Такива неща се случват дори на колонията Бета.

— Естествено. Но са излезли да разрешат спора си с оръжие — с чифт саби, които украсявали стената, и с два кухненски ножа. Това на практика е превърнало сбиването в дуел.

— Ранен ли е някой?

— За съжаление, да. Повече или по-малко случайно, както разбрах, падайки в суматохата, синът на графа успял да промуши със сабята си своя приятел в корема и скъсал стомашната му аорта. Той умрял почти веднага от загуба на кръв. Когато наблюдателите възвърнали здравия си разум достатъчно, за да извикат медицински екип, вече било много късно.

— Мили Боже!

— Било е дуел, Корделия. Започнал е на шега, но е завършил като съвсем истински дуел. А за това се налага смъртно наказание. — Той се изправи и пресече стаята, спря до прозореца и погледна навън в дъжда. — Баща му дойде да ме моли за императорска прошка. Или поне да го съдят за обикновено убийство. В такъв случай момчето би могло да пледира за самозащита и да го осъдят само на затвор.