Читать «Бараяр» онлайн - страница 70

„Чудесно — помисли си свирепо тя. — Първото истинско стълкновение на милите младоженци ще има многобройна публика. Тези стари стени не са звукоизолирани. Чудя се дали ще се сдържа да не повишавам глас? Арал няма такъв проблем — когато е бесен, гласът му преминава в шепот.“

Тя влезе в спалнята и го завари да седи на леглото и да сваля униформеното яке и ботушите си с груби, резки движения. Той вдигна очи и погледите им се срещнаха. Корделия първа откри огън, като си мислеше: „Да приключваме с това“.

— Забележката ти пред Ку беше ужасна.

— Ами какво, заварвам жена си да се… натиска с един от моите офицери, и ти очакваш да започна любезен разговор за времето ли? — върна той удара.

— Знаеш, че не беше нищо такова.

— Чудесно. А ако предположим, че не бях влязъл аз? Да предположим, че беше влязъл някой от часовите или баща ми? Как щеше да им обясниш? Знаеш какво мислят за бетанките. Щяха да се нахвърлят на темата и цял живот нямаше да можеш да се отървеш от слухове. А до мен щеше да стигне като политическа насмешка. Всичките ми врагове само чакат да открият някое мое слабо място, за да се нахвърлят върху мен. Подобно нещо би им харесало много.

— Как, по дяволите, стигнахме до проклетата ти политика? Аз говоря за един приятел. Съмнявам се, че би могъл да намериш по-жестока забележка, дори да си го поставеше за обект на научно изследване. Това беше непочтено, Арал! Какво ти е?

— Не знам. — Той се отпусна и уморено разтри лице. — Предполагам, че е от проклетата работа. Не искам да те занимавам с нея.

Корделия усети, че това е почти признание за вината му, и го прие с кимване, оставяйки собствения си гняв да се изпари. После изведнъж осъзна защо гневът я бе накарал да се чувства така добре, защото вакуумът, който остана след него, се изпълни отново със страх.

— Да… но няма да мине дълго време и някоя сутрин ще се наложи да разбиеш вратата на стаята му, за да влезеш при него.

Воркосиган се намръщи.

— Имаш ли… някакви причини да смяташ, че си е наумил да се самоубие? Изглеждаше ми съвсем нормален.

— На теб — да. — Корделия остави думите си да увиснат за миг във въздуха, за да подчертае смисъла им. — Струва ми се, че е много близо до тази идея, ей толкова. — Тя показа с пръсти. На показалеца й все още имаше петно кръв и то привлече вниманието й. — Играеше си с онази ужасна сабя. Защо ли му я подарих! Няма да понеса, ако си пререже гърлото с нея. Точно това, изглежда, си бе наумил.

— Оо! — Воркосиган изглеждаше някак смален без лъскавото си военно яке, без своя гняв. Той й подаде ръка и тя я пое, присядайки до него.

— И ако ти, твърдоглавецо, си въобразяваш, че си крал Артур, а ние с Ку — Ланселот и Гуиневра, остави тази игра.

Той се засмя.

— Моето въображение е по-слабо и се боя, че е значително по-жалко. Просто един стар лош сън.

— Да, всъщност… предполагам, че е така. — Тя се запита дали не го навестява духът на първата му жена, издишайки ледения си дъх в ухото му, както духът на Ворутиър понякога вледеняваше нея. Арал изглеждаше блед. — Но аз съм Корделия, спомняш ли си? А не… някой друг.