Читать «Бараяр» онлайн - страница 69

Куделка я прегърна и нежно попита:

— Боите ли се… от раждането?

Корделия замря, оказала се в лице в лице с потисканите си страхове, после призна.

— Не вярвам на вашите лекари.

Той се усмихна иронично.

— Не мога да ви обвинявам.

Тя се разсмя, после вдигна ръка и избърса ситните капчици кръв от шията му.

— Когато обичаш някого, сякаш си в неговата кожа. И всяка болка е удвоена. А аз толкова ви обичам, Ку. Бих искала да ми позволите да ви помогна.

— Терапия ли е това, Корделия? — Беше гласът на Воркосиган студен и рязък. Тя вдигна поглед изненадана и го видя да стои пред тях, с лице, замръзнало като гласа му. — Разбирам, че имаш доста бетански… опит в тези неща, но те моля да оставиш лечението на някой друг.

Куделка почервеня и се отдръпна от нея.

— Сър — започна той провлечено, стреснат колкото и самата Корделия от ледения гняв в очите на Воркосиган. Арал ги стрелна с очи и двамата млъкнаха.

Корделия пое дълбоко дъх, готвейки се да каже нещо, но от устните й излезе само едно яростно: „Ох!“. Воркосиган вече се беше обърнал и излезе от стаята с вдървена походка.

Целият червен, Куделка се подиря на сабята си и се изправи. Дишането му бе учестено.

— Извинете ме, миледи.

— Ку — каза Корделия, — знаете, че той нямаше предвид подобно нещо. Говореше, без да мисли, сигурна съм, че не е… не е…

— Да, разбирам — отвърна Куделка и я погледна безизразно. — Предполагам, цял свят знае, че съм съвсем безвреден за брака на всеки мъж. Но ако ме извините, миледи, наистина трябва да свърша нещо.

— О! — Корделия не знаеше дали е ядосана повече на Воркосиган, на Куделка, или на самата себе си. Тя скочи и напусна стаята, подхвърляйки през рамо: — Да вървят по дяволите всички бараярци!

На пътя й се изпречи Друшнакови и плахо попита:

— Миледи?

— И ти, ти безполезна… пуйко. — озъби й се Корделия — Защо не се оправяш със собствените си проблеми? Вие, бараярските жени, очевидно очаквате да ви поднесат живота на тепсия. Не става така!

Момичето отстъпи смутено. Корделия овладя кипналата си ярост и попита вече по-спокойно:

— Накъде тръгна Арал?

— Ами… нагоре по стълбите, миледи.

На помощ й дойде острото й чувство за хумор:

— Случайно да вземаше по две стъпала едновременно?

— Хм… всъщност, по три — отговори плахо Дру.

— По-добре да поговоря с него. — каза Корделия, прокарвайки пръсти през косата си. Чудеше се дали ако се разплаче пред Арал, ще може да постигне нещо. „Кучият му син.“ А си бе мислела, че няма навика да ругае.

Тя тръгна след него, а гневът й се изпаряваше заедно със силите й, докато изкачваше стълбите. „Тази бременност определено започва да ме забавя.“ По коридора видя един от часовоите.

— Оттук ли мина лорд Воркосиган?

— Да, отиде в покоите си, миледи — отвърна той и погледна любопитно след нея.