Читать «Бараяр» онлайн - страница 68

Куделка взе бастуна си и прокара длан по гладката му повърхност. После го стисна здраво и тихо и бавно освободи пружината. Погледна блестящото острие, което като че ли искреше със своя собствена светлина в сумрака на стаята, и сякаш се замисли върху модела и изящната изработка. После обърна сабята с дръжката нагоре и насочи върха й над лявото си рамо. Зави с носната си кърпичка острието, за да може да го хване, и започна лекичко да притиска върха в шията си — точно на мястото на сънната артерия. Лицето му бе замислено, дланта му стискаше острието нежно, като че ли то беше ръката на любимата му. Внезапно той стисна по-здраво.

Корделия рязко пое дъх и почти изхълца, и той се стресна. Вдигна поглед, забеляза я и стисна устни, лицето му стана тъмночервено. После отпусна сабята. Тя остави бледа следа на шията му — гердан от няколко рубинени капчици кръв.

— Простете… не ви видях, миледи — каза дрезгаво той. — Не ми обръщайте внимание… Нали знаете, аз просто така…

Известно време се гледаха мълчаливо. После думите се откъснаха от устните й против волята й:

— Мразя това място! Страхувам се непрекъснато.

Тя обърна лице към облегалката на канапето и за свой собствен ужас се разплака. „Престани веднага! Не пред Ку! Човекът си има достатъчно истински неприятности и без да стоварваш върху него своите въображаеми проблеми.“ Но не можеше да спре сълзите си.

Той се надигна разтревожено, приближи се куцайки и приседна колебливо до нея.

— Не плачете, миледи. Аз просто така, на шега. — Той я потупа несръчно по рамото.

— Глупости — задавено каза тя. — Уплашихте ме до смърт. — После импулсивно отдръпна обляното си в сълзи лице от хладната копринена тапицерия на канапето и се притисна до топлата, груба зелена униформа на рамото му — и може би точно това го накара да е откровен с нея.

— Не можете да си представите какво е. — прошепна развълнувано Куделка. — Те ме съжаляват, разбирате ли? Дори той ме съжалява. — явно имаше предвид Воркосиган. — Това е стотици пъти по-лошо от презрението. И ще продължава така завинаги.

Тя поклати глава — не можеше да възрази на тази неумолима истина.

— И аз мразя тази планета — продължи той. — Точно толкова, колкото ме мрази и тя. Понякога и повече. Тъй че виждате, не сте само вие.

— Толкова много хора се опитват да го убият — промълви тя, презирайки се заради слабостта си. — Някакви непознати… и накрая някой непременно ще го убие. Непрекъснато мисля за това. — Дали щеше да бъде бомба? Някаква отрова? Плазмен пистолет, който да обгори лицето на Арал, без да остави дори устни, които тя да целуне за сбогом?

Вниманието на Куделка се насочи от собствената му мъка към нейната и той сбърчи вежди.

— О, Ку — продължи тя, свеждайки невиждащ поглед към скута му и поглаждайки ръкава му. — Няма значение колко много боли, моля те, не му причинявай това. Той те обича… ти си му като син, точно такъв син, какъвто винаги е искал. Това — кимна тя към оставената върху канапето сабя, която блестеше по-силно от коприната, — ще разкъса сърцето му. Този пост непрекъснато го залива с лудост, а изисква от него справедливост. Той не може да работи другояче, освен с цяло сърце. Или накрая ще започне да отвръща с лудост, като всичките си предци. А и тук е ужасно влажно! Няма да е моя вината, ако синът ми се роди с хриле! — прибави тя в изблик на неовладяема алогичност.