Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 123

Споменът за случилото се обаче изведнъж връхлетя отгоре му и той седна в леглото си, стреснат.

Чак сега го чу… беше някакво настойчиво бръмчене, което идваше отвън.

Тейн се надигна от леглото и дръпна настрани единия транспарант. Надникна през пролуката и видя навън кордон от полицаи, които едва удържаха тълпата, изпълнила неговия заден двор, както и всички други задни дворове зад къщата му.

Тейн пусна транспаранта и затърси обувките си. Бе спал напълно облечен. Навярно Хенри и Бийсли го бяха замъкнали до леглото и изувайки обувките му, го бяха оставили да спи с дрехите. Той обаче нищо не си спомняше. Сигурно външният свят бе изчезнал за него в мига, в който Хенри го бе оставил да седне отзад в колата.

Тейн откри обувките си на пода, в долния край на леглото и седна върху него, за да ги обуе.

Трескаво премисляше какво трябва да прави.

Необходимо беше да намери гориво, за да зареди камиона, а също и да сложи един-два бидона бензин отзад. Трябваше да вземе храна, вода и навярно спалния си чувал. Защото нямаше да се върне без кучето си.

Тейн пъхна крака в обувките си, завърза ги и отиде във всекидневната. Там нямаше никой, но от кухнята се носеха гласове.

Хвърли поглед през прозореца и видя същата, позната пустиня. Забеляза, че слънцето се бе издигнало в небето, но навън, в предния му двор бе все още сутрин.

Тейн погледна часовника си — стрелките показваха шест часа, а по сенките, които видя, надниквайки от прозореца на спалнята, той разбра, че всъщност беше шест часа, вечерта. Внезапно го връхлетя чувство за вина, че бе спал почти едно денонощие. Нямаше такова намерение. Нито пък бе мислил да остави Таусър сам толкова дълго.

Тейн се отправи към кухнята. Там имаше трима души — Аби, Хенри Хортън и един мъж във военна униформа.

— Ето те и тебе! — възкликна весело Аби. — Тъкмо се чудехме кога най-сетне ще се събудиш!

— Сварила ли си кафе, Аби?

— Да, джезвето е пълно. Ще ти приготвя и нещо за закуска.

— Просто ми препечи хляб и сложи нещо отгоре. Нямам много време. Отивам да търся Таусър.

— Хайръм — рече Хенри, — това е полковник Райън от националната гвардия. Неговите хора са отвън.

— Да, видях ги през прозореца.

— Необходимост — рече Хенри. — Абсолютна необходимост. Шерифът не би могъл да се справи. Хората се стекоха тук на тълпи и щяха да направят цялата къща на пух и прах. Така че трябваше да извикам губернатора.

— Тейн — рече полковникът, — седнете. Искам да поговоря с вас.

— Разбира се — рече Тейн и седна. — Извинете, че съм толкова припрян, но там се загуби кучето ми.

— Тази работа — каза самодоволно полковникът, — е много по-важна, отколкото някакво куче.

— Е, полковник, това само доказва, че вие не познавате Таусър. Той е най-доброто куче, което някога съм имал. Отгледах го от мъничко паленце и през всичките тези години бе най-добрият ми приятел…

— Добре, приятел ви е — прекъсна го полковникът. — Все пак аз трябва ад поговоря с вас.

— Вие просто си поговорете — рече Аби на Тейн, — а аз ще опека курабийки. Хенри е донесъл от наденичките, които правим във фермата.