Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 119

Както бе приведен над волана и взиращ се напред в безкрайната пустиня, той за първи път с пълна сила осъзна колко странно бе това наистина.

Този свят беше друг и не можеше да има никакво съмнение: беше друга планета, обикаляща около друга звезда. Но къде точно в космоса беше тя, никой на Земята нямаше и най-малка представа. И все пак чрез някаква машинация на тези шестнадесет същества, вървящи в права редица, тази непозната земя беше съвсем до къщата му — в неговия преден двор.

Изведнъж от монотонната равна шир на пустинята пред него се изправи един по-висок хълм. Като го приближи, Тейн различи по билото му цяла редица от лъскави предмети. Не след дълго той спря камиона и слезе, взимайки със себе си бинокъла.

През далекогледа Тейн установи, че лъскавите предмети бяха от рода на онова млечно бяло, стъклено изобретение, което лежеше заровено в гората. Той ги преброи — бяха осем. Блестяха на слънцето, кацнали върху някакви скални платформи. Някои от тези платформи бяха празни.

Тейн свали бинокъла и застана за миг неподвижен, премисляйки до колко бе уместно да се изкатери по хълма и да огледа по-отблизо лъщящите неща. След миг обаче поклати глава. По-късно щеше да има време и за това. Най-добре беше да продължи напред. Не беше тръгнал на експедиция. Трябваше да проучи нещата възможно най-бързо.

Той се качи в камиона и потегли, наблюдавайки нивото на горивото в резервоара. Когато стигнеше половината, трябваше да обърне и да тръгне към дома си.

Далече пред себе си, близо до мъглявата линия на хоризонта, Тейн съзря някакво неясно, бяло кълбо. На моменти избледняваше и изчезваше, а сетне отново се появяваше. Каквото и да беше обаче, то бе толкова далече, че Тейн не можеше да разбере какво е.

Той погледна резервоара — горивото бе вече наполовина.

Спря камионетката и слезе, взимайки бинокъла.

Заобиколи и мина отпред, учуден, че краката му едва го държат. И тогава се сети — трябваше отдавна да си е легнал. Погледна часовника си — беше два. А това на Земята означаваше: два часа през нощта. Не бе спал повече от двадесет часа: по-голямата част от тях бе прекарал в тежка и изтощителна работа, копаейки около онова странно нещо в гората.

Тейн вдигна бинокъла — оказа се, че мъглявата, бяла линия на хоризонта е планинска верига. Огромната, синя и скалиста маса се извисяваше над пустинята, а по хребетите и върховете блестеше сняг. Планината беше много далече, защото дори през бинокъла се виждаше само като синя мъглявина.

Тейн погледна с далекогледа наляво, после надясно и разбра, че планинската верига при хоризонта е доста дълга. После свали бинокъла от планината към пустинята, която се простираше пред него. Беше съвсем същата — като тази, която бе видял до този момент. Също така равна, с малки възвишения тук-там, със същата оскъдна растителност…

И една къща!

Ръцете му трепнаха и Тейн свали за миг бинокъла. После го вдигна към очите си и отново погледна. Нямаше съмнение — къща беше! Особена на вид сграда, сгушена в основата на един хълм така, че хълмът я закриваше и човек не можеше да я забележи с просто око.