Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 116

— Но, Хайръм…

— Всичко е наред — успокои го Тейн. — Всичко ще бъде наред.

— Щом ти казваш, Хайръм…

Той влезе вътре, вратата на терасата се затръшна след него и след минута Тейн го чу да се суети из кухнята. Пред себе си признаваше, че Бийсли има основателна причина да трепери. Все пак беше шокиращо да излезеш в предния си двор и да попаднеш в съвсем непозната земя. Човек евентуално би могъл и да свикне, но щяха да са нужни време и известни усилия.

Тейн слезе от терасата и заобиколи камиона, после зави зад гаража и вече почти очакваше да види познатото село, защото, когато бе минал през задния двор Уилоу Бенд си беше на мястото.

Обаче нямаше Уилоу Бенд. Имаше само пустиня. Още много, много пустиня.

Той заобиколи къщата, но задната част я нямаше. С нея се бе случило същото, както с фасадата преди — същото плавно изкривяване, което придърпваше срещуположните краища на сградата.

Тейн продължи обиколката си и отново се озова отпред. Навсякъде имаше само пустиня. Фасадата си беше пак същата — изобщо не беше променена. Камионът си беше върху прекъснатата алея, гаражът беше отворен и колата бе вътре.

Тейн навлезе малко в пустинята, наведе се и загреба с шепи от камъчетата. Бяха най-обикновени камъчета. Той стоеше там клекнал, а камъчетата се изплъзваха измежду пръстите му.

В Уилоу Бенд имаше заден вход, но нямаше врата отпред. Тук, където и да беше това тук, имаше параден вход, но нямаше врата отзад.

Тейн се изправи, хвърли останалите камъчета и изтри прашни длани в панталоните си.

С периферното си зрение той улови някакво движение на терасата и тогава ги видя…

Бяха дребни животни, подредени в права линия, ако изобщо можеха да се нарекат животни. Те заслизаха едно след друго по стълбите с маршова стъпка. Бяха около десет сантиметра на височина или там някъде и се движеха на четири крака, макар и ясно да се виждаше, че предните им крака са всъщност ръце. Лицата им бяха повече като муцуни на плъхове и много слабо наподобяваха човешките. Носовете им бяха дълги и заострени. Телата им изглежда бяха покрити с люспи, а не с кожа, защото блестяха и образуваха слънчеви зайчета, докато съществата вървяха. Всички те имаха опашки, които бяха почти еднакви със спираловидните опашки на някои играчки. Те стърчаха високо над тях и трептяха докато зверчетата напредваха.

Те тръгнаха надолу по стълбите в редица като отлични войници на разстояние десет-петнадесет сантиметра един от друг.

Слязоха от стълбището и тръгнаха през пустинята отново в неизменно права редица, сякаш знаеха точно къде отиват. Бяха някак зловещо целеустремени, въпреки че не бързаха.

Тейн ги преброи — бяха шестнадесет. Той ги гледаше как се отдалечават в пустинята дотогава, докато и последното същество се изгуби от погледа му.

„Ето ги тези, които са дошли да живеят при мене“, помисли си Тейн. „Те са съществата, които облицоваха тавана ми, поправиха телевизора на Аби и бутнаха тук-там печката и радиото. И почти сигурно е, че те са съществата, дошли на Земята в онзи странен апарат от млечно бяло стъкло, който лежеше заровен в гората.