Читать «Смажи лагерите си с кръв» онлайн - страница 113
Клифърд Саймък
Оказа се, че Бийсли е прав за цистерната, или каквото там беше онова нещо. Краят му се показваше от едната страна на дупката.
Таусър се измъкна от нея и тежко се отпусна на земята. По мустаците му бе полепнала глина, а езикът му се бе проточил от единия край на муцуната му.
— Казва, че било крайно време да дойдем — рече Бийсли.
Тейн заобиколи дупката и коленичи. Той протегна ръка, за да бръсне пръстта, полепнала по цистерната на Бийсли, но тя бе залепнала здраво. Тейн не успя добре да я почисти, обаче усети, че материалът, от който бе направен корпусът, е здрав и тежък метал.
Той вдигна лопатата си и удари леко по цистерната. Чу се металически звън.
Бийсли и Тейн се заловиха за работа и с лопатите си изринаха горния тридесетсантиметров пласт земя, който покриваше металния корпус. Трябваше доста да се потрудят, за да открият поне част от цистерната, защото тя се оказа много по-голяма, отколкото си мислеха.
— Гладен съм — оплака се Бийсли.
Тейн погледна часовника си. Беше един часа.
— Изтичай до къщата и влез през задния вход — рече той на Бийсли. — Ще намериш храна и мляко в хладилника.
— А ти, Хайръм? Никога ли не огладняваш?
— Направи ми сандвич и ми го донеси. И виж дали може да ми намериш мистрия.
— За какво ти е мистрия?
— За да остържа пръстта от това нещо и да разбера какво е.
Тейн клекна до цистерната, която току-що бяха изровили и видя как Бийсли се скри в гората.
— Таусър — рече Тейн, — това е най-странното животно, което някога си надушвал.
„Поне да се пошегува човек“, рече той на себе си, „та да не го е страх.“
Разбира се Бийсли не се страхуваше. Ала той нямаше достатъчно мозък, за да се уплаши от такова нещо.
Размерите му бяха три и половина на шест метра, беше дълго и с овална форма. Според Тейн, беше горе-долу колкото една голяма всекидневна. А в Уилоу Бенд никога не бе имало цистерна с такива размери.
Тейн измъкна джобното си ножче и започна да остъргва пръстта в единия край на цистерната. Изчисти около десет квадратни сантиметра и разбра, че такъв метал не бе виждал никога в живота си. Доколкото той разбираше, този материал си беше като най-обикновено стъкло.
Тейн продължаваше да стърже. Чистият участък беше вече колкото разперена длан.
Не беше никакъв метал — можеше да се закълне в това. Приличаше на непрозрачно стъкло — като чашите и купите от млечно бяло стъкло, които вечно търсеше по магазините и за които хората бяха готови да дадат луди пари.
Тейн затвори ножчето си, прибра го обратно в джоба си и клекна до продълговатия обект, който Таусър бе открил.
Убеждението му се затвърди: каквото и да бе онова нещо, което живееше с него, то бе дошло с това чудо тук. „Дошло е от космоса и от някакво друго време“, помисли се Тейн и се изненада от тази си мисъл, защото преди никога не му бе хрумвало такова нещо.
Той взе лопатата си и започна отново да копае като този път копаеше надолу, следвайки извитите форми на чуждото и непознато творение, полускрито в земята.
Докато копаеше, Тейн се чудеше какво да прави. Дали да каже на някого за това нещо… и трябваше ли изобщо да казва? Може би най-умното разрешение би било да покрие отново цистерната с пръст и… ни лук ял, ни лук мирисал…