Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 142

Шели отиде до тезгяха и донесе инструмента на Брайън.

— Какво направи току-що? — попита я Брайън.

— Подадох ти ножиците. Защо питаш?

— Защото искам да ми обясниш как го направи.

— Какво искаш да кажеш? Просто отидох до тезгяха и ти ги донесох.

— Просто, така е, но откъде разбра на какво разстояние бяха?

— Брайън, защо усложняваш нещата? Погледнах и видях, че са на тезгяха.

— Не усложнявам. Просто искам да подчертая нещо. Как реши да отидеш, а не просто да посегнеш да ги вземеш?

— Не можех да ги стигна, затова.

— А откъде разбра?

— Е, това вече е глупаво. Можах да видя на какво разстояние се намират. На около два метра — прекалено далеко, за да ги достигна.

— Извинявай, не исках да се правя на шут. Желаех да ми обясниш теоретично какво направи. Искам да кажа, че се опитвах да разбера какъв механизъм в ума ти изчисли разстоянието от ръката ти до ножиците.

— Ами, всъщност не знам. Бе напълно несъзнателно. Но предполагам, че съм получила зрително възприятие за разстоянието.

— Добре, но как точно действа това?

— Стереоскопично възприятие за разстояние.

— Сигурна ли си, че така си преценила разстоянието?

— Всъщност, не. Може да е било преценка на големината на предмета. Както и на разстоянието, на което се намира тезгяхът.

— Точно така. Значи наистина има много начини, за да се прецени разстоянието. Мозъкът на Робин трябва да действа като твоя, с мениджъри и подмениджъри, които да изберат кои подсистеми са подходящи за прилагане.

— Значи си използвал системата, скицирана в записките ти.

— Да, и успях да задействам част от нея.

— Наистина ли накара тези агенти-модули в системата ти да се самообучават?

— Да. В момента повечето от агентите са малки, подчинени на дадени правила системи, всяка с по десетина принципа, които предизвикват процеса на пеленгуване на разстоянието. Агентите се самообучават, като просто добавят нови правила. А когато не стигнат до съгласие, системата се опитва да открие по-различен, по-приемлив подход.

Изпиукването на телефона го прекъсна и той вдигна слушалката.

— Тук е Брайън.

— Говори Беникоф, мистър Делейни. Ако не сте зает, бихте ли участвали в едно заседание тук, в административната сграда? Майор Кан също. Въпросът е доста важен.

Тонът на Бен бе хладен и безличен. Очевидно говореше в нечие присъствие и нещо се бе случило.

— Ще дойдем. — Той затвори. — Беше Бен, стана дума за някакво важно съвещание. И по тона му си личеше. Иска да отидем и двамата.

— Сега ли?

— Сега. Чакай да изключа Робин и ще видим какво става.

Подготвен от тона на Бен, Брайън не се изненада, когато видя мълчаливата фигура, от двете страни на която в далечния край на заседателната маса седяха двама висши армейски офицери. Брайън заговори със силен уиклоуски акцент.

— О, това сте вие, генерале? Нима? И защо един знаменит човек като вас си губи времето с дребосъци като нас?