Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 135

Шели, потънала в работата си и забравила за тях, дори не вдигна глава, докато те излизаха.

— Шели не знае за имплантирания централен процесор — каза Бен. — За него ли спомена преди малко?

— Да. Нямах възможност да ти съобщя, но д-р Снеърсбрук и аз постигнахме известни успехи в достъпа ми до процесора само посредством мисъл.

— Това е… как да се изразя… невероятно!

— И ние така мислим. Но все още сме в началото. Аз го накарах да направи някои изчисления, така се започна — по време на сън, няма да повярваш! А сега чета файловете от паметта му. Развълнуван съм и дори малко уплашен. Трябва време да свикне човек. Имам необичайна глава и не съм много сигурен, че това ми харесва.

— Но ти си жив и си добре, Брайън. — Бен се усмихна мрачно. — Аз видях какви поражения бе нанесъл куршумът…

— Не ми говори за това! Някой друг ден — може би да. Всъщност бих искал да забравя за известно време всичко, да се заема с ИИ. А ти и Шели продължете с вашата програма Дик Трейси. Не обичам да се крия, нито пък да бъда под постоянна заплаха. Започвам да се чувствам като Салман Рушди, а нали знаеш какво стана с него! Бих искал, как да се изразя, да построя отново живота си. Да стана нормален като вас, като всички останали. Започвам да се чувствам като някакъв маниак…

— Не, Брайън, недей да мислиш така. Ти си кораво момче и си преживял много. Всички, които са работили с теб, се възхищават на куража ти. Ние сме на твоя страна.

Едва ли можеше да се каже още нещо. Бен измърмори някакво извинение и си тръгна. Брайън зареди в компютъра свършеното от предишния ден — бе презаписал бележките си в по-разбираема форма, но те пак не му говореха нищо. Разбра, че бе и потиснат, и уморен и сякаш чуваше как д-р Снеърсбрук му издава необходимата заповед. Добре, нареждането е прието, ще си легне. Каза на Шели, че ще се върне по-късно, и отиде в стаята си.

Сигурно бе задрямал, защото техническият му дневник бе захлупен върху гърдите, а слънцето се спускаше зад планините на запад. Още бе в плен на мрачната депресия и се запита дали да не се обади на лекарката да й съобщи това. Не му се видя обаче достатъчно основателно. Може би стаята му го потискаше — тук прекарваше повече време сам, отколкото в болницата. Там поне от време на време излизаше навън. Тук дори се налагаше да се храни сам; обстановката вече не му се виждаше нова.

Шели бе приключила за деня и потънала в мисли за работата си, му каза разсеяно довиждане. Той й отвори вратата да излезе и сам пое в противоположната посока. Може би малко чист въздух щеше да му подейства добре. Или — малко храна, защото пак бе забравил да обядва. Излезе от сградата, заобиколи езерото и се запъти към помещението на дежурните. Попита дали майорът е там и веднага го отведоха в кабинета му.

— Някакви оплаквания или препоръки? — попита Ууди, още щом останаха насаме.

— Нямам никакви оплаквания. Мисля, че хората ти си вършат чудесно работата. Никога не ми се пречкат, но когато изляза от лабораторията неколцина винаги се навъртат наоколо.