Читать «Опцията на Тюринг» онлайн - страница 126

Има го в „Наръчник по астронавтика“, числата заплуваха пред очите му, грееха в мрака.

Разстоянието между Земята и Слънцето в точката на най-голямото им сближение.

Осите и ъглите на инклинациите на орбитите на Земята и Луната…

Точните елементи на тези орбити — перихелий, скорост, ексцентричност…

Диференциалното уравнение започна да се решава пред очите му. Пред него ли? Нима виждаше, нима преживяваше? Той промърмори нещо и се извъртя в леглото, но образите не изчезнаха.

Числата се носеха едно подир друго като пълноводен поток.

— 14 ноември 2031-ва — изкрещя дрезгаво той.

От вика Брайън се събуди седнал в леглото, плувнал в пот, и премигна, когато осветлението се запали. Опипом взе чашата вода от нощното шкафче, погълна я почти всичката и се отпусна отново върху смачканите завивки. Какво се бе случило? Изживяването бе толкова силно, бягащите числа — тъй ясни, че още можеше да ги види. Прекалено истинско, за да бъде сън…

— IMPC. Имлантираният процесор? — попита на глас той.

Нима бе той? Нима бе успял в състояние на сън да получи някакси достъп до компютъра, присаден в мозъка му? Възможно ли бе да му е дал команда да извърши някакво действие? Да състави програма за решаване на проблема? Изглежда бе станало тъкмо това. Машината очевидно бе решила задачата, а сетне му бе предала решението. Нима се бе случило това? А защо не? Това бе най-логичното, най-вероятното и най-малко плашещо обяснение. Той нареди устно на преносимия компютър да се включи, въведе в него обяснение на случилото се в паметта му, добави и хипотезата си. След което потъна в дълбок и лишен от сънища сън. Събуди се доста след осем часа. Включи кафе-машината, сетне позвъни на д-р Снеърсбрук. Апаратът й прие съобщението и каза, че щяла да му се обади. Тъкмо бе захапал втората си препечена филия, когато тя позвъни.

— Добро утро, док. Имам интересни новини за теб. — След като завърши описанието на случилото се, последва дълго мълчание. — Чуваш ли ме още?

— Да, извинявай, Брайън, просто се замислих върху чутото и смятам, че навярно си напълно прав.

— Тогава новината значи е добра?

— Невероятно добра. Виж сега, ще променя някои от ангажиментите си и ще гледам да дойда до обяд. Съгласен ли си?

— Чудесно. Ще бъда в лабораторията.

Прекара сутринта в преглеждане на бекъп-бележките си, опитваше се да проумее какво бе свършил в работата си по изследването и проектирането — всички онези спомени, които куршумът бе разрушил. Усещането, докато четеше написаното от самия него, бе странно: все едно получаваше писмо от отвъдното. Защото онзи Брайън, който бе писал тези бележки, бе мъртъв и щеше да си остане завинаги мъртъв. Знаеше, че нямаше начин на своята четиринайсетгодишна възраст да израсте и да се превърне в същия човек, на двайсет и няколко, писал този първи доклад, основаващ се на неколкогодишни проучвания в края на работата му по създаването на първия в света човекоподобен интелект.

Не можеше да проумее стенографските бележки, както и частите от програми, написани от неговото друго, двайсетгодишно аз. Усмихна се тъжно и се върна на първата страница. Единственият начин да успее, бе да кара по ред, стъпка подир стъпка. Щеше да избързва и напред, когато имаше тази възможност, за да избягва задънените улици и фалстартовете. Щеше обаче да се наложи да пресъздаде отново всичко, което бе постигнал, да го извърши изцяло пак.