Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 135

Кавило се появи заедно с някакъв войник. Мъжът изглеждаше смътно познат. Една от горилите по време на ареста? Не…

Войникът подаде глава от вратата на килията, вгледа се изумено в Майлс и се обърна към Кавило.

— Да това е той. Няма грешка. Адмирал Нейсмит от войната на Пръстена Тау Верд. Бих познал ситния плъх навсякъде. — Той се обърна към Майлс и добави: — Какво правите тук, сър?

Мислено, Майлс замени жълтокафявия и черния цвят от униформата му със сиво и бяло. Даа. При Тау Верд участваха няколко хиляди наемници. Всички те е трябвало да отидат някъде.

— Благодаря ви, сержант. Това е всичко — Кавило хвана мъжа над лакътя и решително го издърпа назад. Откъм коридора се чу заглъхващият глас на сержанта:

— Трябва да се опитате да го наемете, госпожо. Той е военен гений…

След секунди Кавило се появи отново и застана в рамката на вратата с ръце на кръста и издадена напред брадичка. Гледаше недоверчиво, като човек на ръба на търпението си.

— Колко човека сте, все пак?

Майлс разтвори ръце и се засмя отпаднало. Точно когато смяташе да я убеди, че трябва да излезе от тази дупка…

— Пфу… — тя се обърна. Затварящата се врата му спести останалото.

И сега какво? От яд му идваше да забие юмрука си в стената, но пораженията със сигурност щяха да са за негова сметка.

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Все пак време за тренировки беше отпуснато и на трите личности на Майлс, и то още същия следобед. Малкият гимнастически салон на борда на кораба беше разчистен, за да приеме единствения си посетител. Той изследва обстановката около час, докато изпробваше оборудването и проверяваше различните разстояния и траектории до охранявания изход. Виждаше поне два начина, по които Иван успешно би могъл да нападне поста пред вратата. Но не и крехкият, късокрак Майлс. В един момент се улови, че наистина му се иска Иван да е с него.

По пътя обратно към килия №13 Майлс, придружен от ескорта си, мина покрай друг затворник, когото проверяваха в отсека на охраната. Очите на мъжа, който едва се влачеше, бяха обезумели, а цветът на русата му коса беше преминал в тъмните тонове на кафявото от потта. Шокът от разпознаването беше голям: лейтенантът на Озер. Убиецът с приятното лице се беше преобразил.

Беше облечен само в сиви панталони. Тялото му от кръста нагоре беше голо. Кожата му беше изпъстрена със синкави белези от шокова палка. Следите от неотдавнашно инжектиране с хипоспрей по ръката му приличаха на отпечатъци от малка розова лапичка. Устните му не преставаха да мутолевят нещо, той трепереше и се кикотеше. Както изглежда, разпитът току-що беше приключил.

Майлс беше толкова изненадан, че се протегна и улови лявата ръка на мъжа, за да се убеди с очите си. Белезите от собствените му зъби, още не напълно заздравели, си бяха там, върху кокалчетата на ръката, като сувенир, дошъл от другия край на системата за спомен от боричкането им край люка на „Триумф“ миналата седмица. Мълчаливият лейтенант вече не беше мълчалив.

Надзирателите на Майлс му направиха строго предупреждение и го подканиха да продължи. Майлс почти подтичваше, обърнал глава през рамото си, неспособен да откъсне очи от лейтенанта, докато вратата на килия №13 не се плъзна зад него.