Читать «Игрите на Вор» онлайн - страница 130

Гризеше си ноктите. Гризеше си ноктите на пръстите на краката. Измъкна малки зелени конци от ризата си и се опита да си почисти зъбите. След това се опита да си направи малки зелени моделчета от мънички, мънички възелчета. После му хрумна идеята да изплете съобщения. Дали щеше да успее да изплете шнур със съобщението: „Помощ! Аз съм затворник…“ и да го закрепи посредством статичното електричество на гърба на нечия куртка? Ако някой някога се върнеше тук, разбира се. Стигна до ПОМ, изплетени във вид на нежна паяжинка, закачи я в кожичката на нокътя си, докато търкаше наболата си брада и сведе молбата си до нечетливо зелено снопче конци. Издърпа друг конец и започна отново.

Кодиращото устройство на ключалката премигна и иззвъня. Майлс подскочи и застана нащрек. Тогава разбра, че е пропаднал в някаква почти хипнотична фуга в изолацията на собственото си нечленоразделно мънкане. Колко време беше изминало?

Посетителят му беше Кавило, свежа и делова в бойното си облекло на рейнджър. Един надзирател зае позиция точно пред вратата на килията, която се затвори зад нея. Още един задушевен разговор, както изглежда. Майлс се насили да събере мислите си. Да си спомни какво се канеше да направи.

Кавило се настани срещу него, на същото място, което си беше избрал и Метцов, почти в същата спокойна поза, леко наклонена напред, с небрежно отпуснати на коленете ръце, внимателна и уверена в себе си. Майлс седна с кръстосани крака и се облегна на стената с ясното съзнание за нейното преимущество.

— Лорд Воркосиган, ъъ… — тя наклони глава и направи пауза, — изобщо не изглеждате добре.

— Самотата на затвора не ми се отразява добре — гласът му, отвикнал от употреба, излезе стържещ и трябваше да спре, за да си прочисти гърлото. — Може би един библиотечен апарат — умът му пристърга при смяната на скоростите, — или по-добре време за тренировки. — Какво можеше да го изкара от тази клетка. — Моите проблеми със здравето ме приучиха към самодисциплина. Не трябва да им давам възможност да избухнат с нова сила и да ме ограничат. Определено имам нужда от време за тренировки или наистина ще се вдървя.

— Хм. Ще видим — тя прокара ръка през късата си коса и отново се съсредоточи. — И така, лорд Воркосиган. Разкажете ми за майка си.

— А? — Невероятен, почти зашеметяващ с остротата си обрат за военен разпит. — Защо?

— Разказите на Грег ме заинтригуваха — тя се усмихна угодливо.

— Разказите на Грег? Императорът беше ли подложен на химически разпит? Какво… искате да знаете?

— Ами… Разбрах, че майка ви е бетанианка, която се е омъжила в средите на бариарската аристокрация.

— Да.

— Как беше приета от класата, която е на власт, как се наричаха? Мислех, че бариарците са пълни провинциалисти, изпълнени с предразсъдъци към инопланетяните.

— Така е — жизнерадостно призна Майлс. — Първият контакт, който повечето бариарци, от всички класи, имаха с инопланетяни, беше след Ерата на изолация, когато Бариар беше преоткрит — с нашественическите сили на Кетаганда. Те оставиха лошо впечатление, което се е запазило и до днес — три-четири поколения, след като ги отблъснахме.