Читать «Хромозома 6» онлайн - страница 29

— Може би е трябвало да споделите това с доктор Уошингтън — отбеляза Лори. — Той има нужда от всички подробности.

Обърна се и тръгна към асансьорите, следвана по петите от Джак.

— Какво ще кажеш? — вдигна глава тя.

— Колкото по-късно става, толкова ми е по-трудно да мисля — оплака се Джак. — Но според мен тези двамата са проявили любопитство и нищо повече… — Само дето Майк не спомена нищо за тях — отбеляза Лори.

— Вярно — кимна Джак. — Но те отлично знаят, че са нарушили правилника и се чувстват гузни…

— Може би си прав — въздъхна Лори.

— А сега накъде? — попита Джак, след като се натикаха в кабинката.

— Идеите ми май се изчерпаха — призна с въздишка Лори.

— Слава Богу.

— Дали да попитам Майк защо не ни каза, че и шофьорите са ходили да гледат трупа?

— Можеш да го сториш, но едва ли ще научиш нещо повече. Явно тук става въпрос за обикновено човешко любопитство…

— В такъв случай да приключваме — реши Лори. — Аз също умирам за топлото си легълце…

Пета глава

Кого, Екваториална Гвинея, 5 март 1997 г. 10.15 ч.

Кевин смени шишенцата за тъканни посявки и затвори вратата на инкубатора. Бе започнал работа още преди разсъмване. Задачата му беше да открие начин за транспониране на един малък хисто-съвместим ген върху Хромозома Y. Това му убягваше вече повече от месец, въпреки че използваше същата техника, която му беше позволила да открие и изолира транспонируеми гени в късото разклонение на Хромозома 6.

Обикновено идваше в лабораторията някъде около осем и половина, но тази сутрин се събуди в четири, без да успее отново да заспи. В продължение на почти час се беше мятал в леглото, след което му хрумна, че би могъл да използва времето си много по-ползотворно. В пет стана и тръгна за лабораторията, въпреки че навън цареше непрогледен мрак.

Основна причина за безсънието му беше гузната съвест. Чувството, че е повторил грешката на Прометей, не го напускаше нито за миг. Съблазнителните картини за собствена лаборатория, които рисуваше доктор Лайънс, успяха да потиснат чувството му за вина за съвсем кратко време. Защото идеята за лабораторията на мечтите му не можеше да потисне ужаса от това, което ставаше на Изла Франческа.

Душевното му състояние нямаше нищо общо със стълбовете дим, които се издигаха над острова. Но когато започна да се разсъмва, той упорито отказа да извърне глава към прозореца.

Постепенно си даде сметка, че така не може да продължава. Трябваше да предприеме нещо, да се увери, че страховете му са основателни. Най-добрият начин за това беше да влезе в контакт с някой, който споделя загрижеността му. Никога не се беше чувствал удобно в компанията на хората от Зоната. По принцип не беше особено контактен, особено пък тук, в Того, където беше единственият учен… По-свободно се държеше само с един от хората, които работеха в Зоната, и то главно защото се възхищаваше на работата му. Този човек беше Бъртрам Едуардс, главният ветеринар.

Подчинявайки се на внезапен импулс, Кевин съблече лабораторната манта, преметна я върху облегалката на близкия стол и напусна кабинета. Спусна се по широкото стълбище до приземния етаж и излезе на паркинга северно от болницата, замрял под лепкавата утринна жега. Времето беше ясно, по небето се движеха пухкави бели облачета. Над океана на запад тъмнееха черни буреносни облаци, но те бяха далеч, почти на линията на хоризонта. Дъжд можеше да вали не по-рано от следобеда.