Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 140

Синовете на Ни-Исан още не притежаваха скорострелни пушки и експлозивни оръжия, които правеха летящите коне такова смъртоносно бойно средство, но и това щеше да стане. Междувременно тяхната скорост означаваше, че една мощна сила от самураи може бързо да достигне всяка част на страната, независимо от терена. Те биха връхлетели, буквално, от небето като соколи. Възможността да се извършват такива маневри щеше да изисква пълна ревизия на военните тактики.

Кио Мин-Орота разбираше деликатната линия, която трябваше да прекрачи. Задачата за построяване на тези самолети беше дадена на неговото семейство, защото той беше считан за фудай — доверен съюзник на шогуната. Но успехът носеше своите рискове. Ако Херън Пул се разширеше много бързо и важността му бъдеше раздута от приказки и необуздана спекулация, това можеше да накара младия шогун да размисли и да отнеме лиценза в полза на собственото си семейство — ситуация, която трябваше да бъде избегната на всяка цена. Ако То-Йота станеше единствен собственик на такова оръжие, щеше да го използва да задържи противниците си и по този начин щеше да тури край на всички надежди за нова ера на прогрес.

Като ключов участник в „модернистката“ конспирация, Мин-Орота полагаше усилия да създаде впечатление, че макар да е готов да подкрепи проекта за летящия кон, не го поддържа категорично. С тази цел той беше забавил темпа на развитие чрез отхвърляне на постоянните искания на Кадилак за работна ръка и ресурси и беше дал да се разбере в дворцовите среди, че макар и апаратът да може да лети с двигател, когато бъде създаден такъв, той се страхува, че в дългосрочна перспектива неговото влияние върху обществото на майсторите на желязо ще нанесе повече вреда, отколкото полза.

Всичко това бяха лъжи, разбира се, но те бяха опит за запазване на репутация чрез държането на традиционните ценности. Това му осигуряваше също вратичка за измъкване в случай, че планът на Яма-Шита за хващане на тъмната светлина даде нежелан резултат — една авантюра, която той не поддържаше безрезервно.

Преведено на бейсик, посланието, което той излъчваше към шогуна, гласеше така: „Подкрепям всичко това само защото вашите хора ме принудиха“.

Тактиката беше добре изпипана. Цялата сделка беше, разбира се, подготвена задкулисно от Яма-Шита, но архивите щяха да покажат, че Кио Мин-Орота не е бил инициатор. Йеясу, хитрият стар шамбелан, беше посъветвал шогуна да даде производствен лиценз на семейството на Мин-Орота, без да премине през целия процес на търсене на най-доброто предложение от заинтересованите страни. Единственото, което оставаше сега, беше да се намери някакъв начин, като се изключеше смърт, да се попречи на Накане То-Шиба, генералния консул, да обърка нещата — и буквално, и фигуративно — и всичко да отиде в техни ръце.

Джоди настигна Симънс, когато той минаваше под арката на задната страна на двора срещу главната порта. Отзад имаше още постройки. Симънс спря и се обърна към нея.