Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 137

В съседния склад за дрехи, отново с мютски персонал, им дадоха два комплекта чисти дрехи от типа, носен от хората с по-нисък статус: къси долни гащи, свободна риза с дълбоко деколте и шалвари, ватирана жилетка с клечици и гайки вместо копчета и илици и сандали с подметки от въже.

Сандалите бяха тъмнокафяви; всичко друго беше сиво-синьо. Един символ на осемлистно кафяво цвете, оградено от кръг, беше отпечатан на гърба на ватираните жилетки и на ризите. Джапите, които ги бяха събрали от кораба, носеха на лентите на челата си същия знак, както и прислужниците в административния блок. Джоди предположи, че това е знак на района, и не грешеше. Кафявото цвете беше емблемата на фамилията Мин-Орота, техните нови господари.

Следващата спирка беше складът за спални принадлежности. Джоди и Келсо получиха матраци и нови ватирани завивки и последваха водачката си в двора и в една от жилищните постройки, където тя им посочи две свободни места вдясно от входа.

— Благодаря — каза Джоди. — Какво следва?

Мютката я погледна със смесица от негодувание и възмущение и излезе, без да продума.

Джоди и Келсо се спогледаха, вдигнаха вежди, след това поставиха матраците и завивките си до другите, подредени през равни интервали покрай стената, и сложиха резервните комплекти дрехи и приборите за хранене на полиците над тях.

По същество процедурата беше същата като онази, която бяха изпълнявали през годините на обучение във Федерацията. Независимо колко си уморен, когато отиваш в новата база, не захвърляш вещите си в някой ъгъл и не отиваш в столовата, та човекът, който отговаря за твоя участък, да дойде и да оправи. Ако той вече не те е пришпорил, подреждаш всичко идеално и сам отиваш да го търсиш.

На входа се появи трекер със същите сини работни дрехи като тях. Беше мършав и имаше измъчен вид на човек, преживял големи трудности.

— Здравейте. Това ли сте всички?

— Доколкото знам — отговори Джоди.

Трекерът протегна ръка.

— Добре дошли в Херън Пул. Аз съм Рей Симънс, Рийган/Лабок.

— Джоди Казан. Форт Никсън/Уърт. Това е Дейв Келсо.

— Хюстън/Гранд Сентрал. — Двамата мъже си стиснаха ръце. — Ти ли си шефът?

Симънс сухо се засмя.

— Просто шанс. Един от наетите работници. Сега ли слизате от кораба?

— Да, а ти?

Симънс направи гримаса.

— Трета година.

— На това място?

Трекерът отвърна с горчив смях.

— А, не… докараха ме тук през март. Преди това бях в ямите.

— В ямите? — попита Джоди.

— Огнените ями на Бет-Лем. — Симънс поклати глава. — Безброй високи тухлени пещи. Топят руда за производство на желязо и стомана. През първата година бях огняр, след това ме туриха да отговарям за група мюти, отливащи разтопен метал. Пускахме го да тече през плитки канавки в легла, изрязани във фундамент от мокър пясък — подредени като дърво с тънко стебло и къси широки клони. Когато се втвърди, трябва да отрежеш клоните — които са все още червени — и с едни дълги щипци да ги пренесеш на прокатния стан, като внимаваш да не удариш хората, които вършат същото от двете ти страни — докъдето ти стига поглед. Двадесет и четири часа на ден, триста шестдесет и пет дни в годината. От горещината кожата ти се покрива с мехури, пушекът разяжда дробовете ти. Ако пуснеш стопилката много бързо, тя ще прелее и ще ти изгори краката. Ако я хвърлиш в много мокър пясък, парата ще издуха половината пясък във въздуха като златен дъжд. Много красиво, но също може доста да те изгори…