Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 136

Видя пред себе си на шосето малка група. Докато стигне оградения със стени двор, пешеходците вече бяха влезли през отворената порта. Той забави крачка и погледна вътре. Имаше няколко постройки, движеха се хора, но нищо интересно и никаква следа, освен факта, че планерът беше кацнал тук. Е, това нямаше значение — нали той щеше да се върне…

Междувременно трябваше да достави поща на генералния консул Накане То-Шиба, чиято официална резиденция беше на няколко мили по-нататък по шосето. Това щеше да е новата му база, докато човекът в черно не изпълзеше от укритието си и не му уредеше обещаната работа в Херън Пул. Тогава щеше да престане да е пощальон. С помощта на безценната връзка розови листа щеше да махне окраската си и да стане най-новият член на малката група ренегати, наети от Кадилак.

„И тогава ще се почне…“

Джоди и Келсо минаха под покрития с керемиди трегер, който пазеше от дъжд високата десет крачки порта, и влязоха в голям двор, в който имаше две чисто нови едноетажни постройки. Като повечето жилища на майсторите на желязо, те бяха построени направо на земята от правоъгълни рамки, прегради с решетки и книжни панели. Покривът беше от застъпващи се дървени шинди, които можеха да се разглобяват — значи това можеше да не са постоянни постройки. Видяха и обичайните спомагателни постройки, каквито бяха виждали в хановете по пътя си: бани, готварни, перални и така нататък, плюс други, по-стари постройки.

Показаха жълтите си карти и ги записаха с обичайната бюрокрация. Мастилото и хартията миришеха приятно, но от начина, по който динките се заеха с работата, беше ясно, че са пришпорени да свършат бързо. След като бяха официално „зачислени“, свалиха лентите на ръкавите им и ги смениха с метален диск за самоличност, завързан за врата. Дребничкият главен чиновник, изправен пред алтернативата да гледа нагоре към носовете им или да остане на мястото си зад високото бюро, не се помръдна, а само размаха предупредително пръст:

— Носи диск през цяло време. Свали него и ние свали глава. Хоу-кей?

Джоди и Келсо покорно наведоха глави.

Една мютка ги заведе в банята и гледката на горещата вода ги накара да възкликнат доволно. Те захвърлиха багажа си, свалиха парцаливите останки от трекерските си униформи и скочиха в изпускащата пара каца. След миенето със студена вода, с което се задоволяваха само Кълъмбъс знае откога, това беше неземен лукс.

Потопени до ушите, те закачливо си натискаха главите, после се заеха със сериозното смъкване на натрупаната мръсотия от телата си. Пясъчният часовник, който отмерваше определеното им време, се изпразни твърде бързо. Всъщност това беше за добро: ако им бяха позволили да останат по-дълго във водата, топлината щеше да ги приспи. За да е сигурна, че няма да заспят, мютката — мълчалива и безстрастна — ги обля със студена вода, след това им подаде големи, сладко миришещи кърпи. О, Кристо! Болката и неудобството, които бяха претърпели през последните седмици, бяха временно забравени от истинската радост отново да бъдат чисти.