Читать «Майсторите на желязото» онлайн - страница 133

Пристанището беше дом на разнообразна флота от малки рибарски лодки и убежище на няколко океански джонки. Корейските чиновници насочиха човешкия си товар към една от тях. По кея имаше най-различни бараки. Появи се местният агент на търговеца във Фири и документите за самоличност и разрешенията за пътуване бяха проверени и подпечатани, имената на всички бяха записани. И тъй като те пътуваха за друго владение, скромният им багаж беше претърсен за недекларирани стоки, на които можеше да се наложи мито.

Търговията и трафикът бяха двете главни занимания на майсторите на желязо по време на мир. Фамилията То-Йота сега беше много богата, но невинаги беше било така. Като върховни господари на Ни-Исан те просто печелеха от утвърдената от времето традиция, която беше обогатила техните предшественици Да-Тсуни, чиито ликвидни активи бяха експроприирани заедно с владенията им. „Победителят получава всичко“ беше максима, която все още бе в сила.

Управлението беше скъпа работа и всяка възможност за нарастване на допълнителните приходи се използваше с голяма охота — независимо колко незначителна е сумата. Като се вземеше предвид броят на сделките, излизаше, че съществуването на огромна армия от бирници и митничари е оправдано — а за техните заплати също бяха необходими средства.

Документите на „Йоко Ми-Шима“ бяха представени от Су-шан. След почтително почукване вратата на покритата носилка беше отворена достатъчно, за да позволи на началника на пристанището да се увери лично, че вътре има само една куртизанка, облечена по традиционния начин. Той се поклони учтиво и даде знак вратата да се затвори. Не беше направен никакъв опит да се претърси носилката или да се види лицето зад маската. Когато документите на такива хора бяха в ред, те винаги се пускаха да минават свободно.

И напълно основателно. Маскирането на куртизанки, спечелили благоразположението на феодалите и шогуна, датираше от столетия и беше символ на статус, даден им от техните благородни господари заедно с някои други привилегии — като например правото да пътуват инкогнито. Като резултат от тази лична свобода бе обичайно знатните дами — когато си позволяваха незаконни връзки — да приемат същата защитна окраска. В някои случаи бялата маска и тежкото копринено кимоно служеха за прикритие и на благородни господа. С цел да се избегнат смущаващи разкрития беше стандартна практика към такива пътници да се отнасят с крайна предпазливост. Всички професии имаха своите рискове и беше общоизвестно, че в миналото доста свръхревностни митничари и пазачи на градските врати са загинали, понеже са знаели прекалено много.

Джоди и Келсо не притежаваха нищо, освен това, което беше на гърбовете им, и по една малка сламена чанта за документи, закачена на вратовете им. Заедно с лентите на ръцете с номерата, това бяха всички необходими данни: място на тръгване и от кого е издадено разрешението за пътуване, маршрут, крайна точка на пътуването и името на новия собственик. Всеки трекер или мют, хванат да пътува из страната без „жълта карта“, го очакваше арест и екзекуция по бързата процедура. Двамата вече бяха маркирани с неизличимо мастило при влизане в Атиран-тикасита и сега, когато щяха да излязат, към нарастващата колекция от вътрешната страна на ръцете им беше добавен щемпелът на началника на пристанището.