Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 208

Архисвещеният се извини, че трябвало да иде при царин Орико, остави акушерката да наблюдава Умегат и притеснено покани Казарил да го придружи до портите на Зангре. Казарил прие с благодарност поканата и го последва. Растящият гняв и ужас отпреди няколко часа отдавна бяха отминали и той се чувстваше слаб и някак осакатен. На стълбите към вътрешния двор коленете му се подгънаха и щеше да се търкули като топка надолу, ако не се беше хванал за парапета. Почервеня до уши от смущение, когато загриженият Менденал настоя да се качи в носилката му и четиримата яки посветени да го изнесат по нанагорнището към замъка, а самият той да го последва пеша. Казарил се почувства като последния глупак, а и щеше да се набива в очи. Но, трябваше да признае, изпита и дълбока благодарност.

Разговорът, от който се страхуваше Казарил, се състоя чак след вечеря. Един паж дойде да го повика и той изкачи неохотно стълбите към покоите на царевната. Изел го чакаше настръхнала в дневната, в компанията на Бетриз, и му махна към едно ниско столче. Свещите, запалени във всички аплици, не успяваха да надвият сянката, която я обгръщаше.

— Как е Орико? — нетърпеливо попита той. Нито една от дамите не беше слязла да вечеря в банкетната зала. Бяха останали с царината и болния царин в покоите им на последния етаж.

— Изглеждаше по-спокоен вечерта, след като установи, че не е съвсем сляп — отговори Бетриз. — С дясното си око вижда пламъчето на свещ. Но има проблеми с уринирането и лечителят смята, че има опасност да развие воднянка. Изглежда ужасно подпухнал. — Тя прехапа притеснено устни.

Казарил обърна глава към царевната.

— Видяхте ли се с Теидез?

Изел въздъхна.

— Да, веднага след като канцлер ди Жиронал го нахока здравата. Беше толкова разстроен, че въобще не можеше да се говори разумно с него. Ако беше по-малък, щях да реша, че капризничи. Жалко, че вече е твърде голям да го напляскам. Отказва да яде, хвърля разни неща по слугите и не иска да излезе от стаята си, макар вече да му е позволено. Нищо не може да се направи, когато е в такова настроение, освен да го оставиш сам. Утре ще е по-добре. — Очите й се присвиха, вперени в Казарил, и тя стисна устни. — И така, милорд. Откога точно знаете за черното проклятие, което тегне над Орико?

— Сара най-накрая ви е казала… нали?

— Да.

— Какво точно ви каза?

Изел повтори накратко и сравнително точно историята за Фонса и Златния генерал и как наследството от зла орис се предало през Иас на Орико. Не спомена за себе си и Теидез.

Казарил загриза едно от кокалчетата на ръката си.

— Значи знаете близо половината от фактите.

— Това не ми харесва, Казарил. Светът очаква от мен да взимам правилни решения, без да разполагам с необходимата информация, и после вини младостта ми за грешките, сякаш младостта ми има нещо общо с неосведомеността ми. Неосведомеността не е глупост, но резултатите могат да бъдат същите. А не мен не ми харесва да се чувствам глупава. — Последните думи издрънчаха като закалена стомана, това поне беше сигурно.

Той сведе глава в знак на извинение. Идеше му да заплаче заради онова, което щеше да изгуби. Не за да предпази моминската й невинност, нито тази на Бетриз, беше мълчал толкова дълго, нито дори от страх да не го арестуват. Беше се страхувал да не изгуби уважението им, което ценеше повече от живота си, прилошаваше му от мисълта, че ще им падне в очите. „Страхливец. Говори и да се свършва“.