Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 207
Лоис Макмастър Бюджолд
— Ъъъ… не. Точно по тази причина Умегат ме посъветва храмът да подходи дискретно към това… към този твърде сложен въпрос. — Менденал се почеса по бузата, разтревожен от нещо друго. — Не че инициаторът на такова правосъдие е оцелявал досега след въздаването му… разликата беше по-ясна, докато всичко беше само на теория. Две чудеса. Никога не съм се замислял дори за две чудеса. Безпрецедентно. Пролетната дама сигурно много държи на вас.
— Като керванджия, който държи на мулето си — горчиво рече Казарил — и го шиба с пръчката по нанагорнището.
Архисвещеният, изглежда, се смути, затова пък устните на акушерката Клара се извиха нагоре в знак, че е оценила черния му хумор. Умегат би изсумтял, помисли си Казарил. Едва сега започваше да разбира защо рокнарийският светец толкова обичаше да си говори с него по работа. Само светците се шегуваха така с боговете, защото изборът беше или да се шегуваш, или да пищиш от ужас, а само те знаеха, че на боговете им е все едно.
— Да, но… — подхвана Менденал. — Умегат се съгласи с мен, че този акт на животоопазване е изключително рядък и със сигурност е извършен заради някаква изключително важна цел. Нямате ли… нямате ли някаква представа каква може да е тази цел?
— Архисвещен, и понятие си нямам, — Гласът на Казарил затрепери. — И… — замълча той насред изречението.
— Да? — насърчи го Менденал.
„Ако го изрека на глас, ще се разрева“. Облиза устни и преглътна. Когато най-накрая насили думите да излязат от устата му, те прозвучаха като дрезгав шепот:
— Много ме е страх.
— О — промълви архисвещеният след дълга пауза. — Да, ами… естествено е да… Ох, защо Умегат не се събужда!
Акушерката от ордена на Майката се прокашля и рече плахо:
— Милорд ди Казарил?
— Да, Клара?
— Мисля, че имам едно послание за вас.
— Какво?
— Майката ми проговори в един сън нощес. Не бях съвсем сигурна, защото когато спи, мозъкът ми тъче въображаеми картини от нишките на дневните ми мисли, а аз често мисля за богинята. Така че смятах да разкажа за съня си на Умегат днес и да се вслушам в мъдрия му съвет. Тя ми каза, каза ми… — Клара си пое дъх, успокои гласа си, а по лицето й се изписа покой… — „Кажи на Щеркиния ми верен пратеник да се пази най-вече от отчаянието“.
— Да? — подкани я Казарил след малко. — И…? — Проклети да са, ако боговете ще си правят труда да му пращат съобщение по сънищата на други хора, би предпочел да са по-ясни. И с по-практическа насоченост.
— Това беше.
— Сигурна ли си? — попита я Менденал.
— Ами… може да е казала „Щеркиния ми верен придворен“. Или „кастелан“. Или „капитан“. Или всичките четири едновременно — тази част не я помня много ясно.
— Ако е така, кои са тогава другите трима? — попита озадачен Менденал.
Неканеното ехо от думите, които провинкарата му беше казала във Валенда, смрази Казарил до мозъка на стрелканите му от болка кости.
— Аз… аз съм всичките, архисвещен. Аз. — Поклони се на акушерката и рече през изтръпналите си устни: — Благодаря ви, Клара. Молете се на своята Дама за мен.
Тя му отвърна с мълчалива, разбираща усмивка и кимна леко.