Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 205

Късметът, помисли си Казарил, беше последното нещо, с което той можеше да се похвали, откакто се беше оплел в мрежата на боговете.

— И досега обаче Майката се пресяга през мен само от време на време, после се отдръпва. Лорд Казарил… пламти. Още от деня, когато го видях за пръв път, на погребението на лорд Дондо. Бялата светлина на Копелето и синята на Пролетната дама, двете едновременно — постоянно, живо присъствие на две божества, омесени с някакво тъмно нещо, което не мога да различа. Умегат би провидял по-ясно. Копелето може и да е добавил още към първоначалната ярка мешавица, но аз не бих могла да преценя.

Архисвещеният докосна челото си, после устните, пъпа, слабините и сърцето с широко разперени пръсти, като се взираше жадно в Казарил.

— Две божества, две божества едновременно, в тази стая!

Казарил се преви, забил нокти в дланите си, защото натискът под колана му пак му напомни за злокачественото образувание в собствените му черва.

— Умегат не ви ли каза какво направих на лорд Дондо? Не говорихте ли с Рожерас?

— Да, да, говорих и с Рожерас, добър човек е той, но естествено не би могъл да разбере…

— Изглежда, разбира по-добре от вас. Нося смърт и убийство в корема си. Страхотия, която, по всичко личи, приема и физическа форма, а не само психическа, създание на един демон и на трижди проклетия дух на Дондо ди Жиронал. Който ми крещи всяка нощ, между другото, с гласа на Дондо, засипва ме с цинизми и мръсотии, а речникът на Дондо изобилстваше с такива и приживе. И единственият му начин да излезе на свобода е като ми раздере корема отвътре. Не е свещено това, отвратително е!

Менденал замига на парцали.

Казарил стисна главата си с ръце.

— Сънувам ужасни кошмари. Коремът ме боли. Имам пристъпи на безпаметен гняв. И се боя, че Дондо успява някак да ми влияе.

— О, богове — промълви едва-едва Менденал. — Нямах представа, лорд Казарил. Умегат каза само, че сте поуплашен и че ще е по-добре да ви оставим на него.

— Поуплашен — кухо повтори Казарил. — О, а споменах ли за призраците? — Явно беше знак за… нещо, щом те му се струваха най-дребната от тревогите му.

— Призраци?

— Всички призраци на Зангре вървят по петите ми из замъка и се скупчват около леглото ми нощем.

— Ооо! — възкликна Менденал. — Ами…

— Какво „ами“?

— Умегат предупреди ли ви за призраците?

— Не… каза, че не можели да ми навредят.

— Ами, и да, и не. Не могат да ви навредят, докато сте жив. Но както ми го обясни Умегат, чудото на Дамата е забавило осъществяването на другото чудо, това на Копелето, а не го е променило. От това следва, че, хм, ако ръката й се вдигне от вас и демонът отлети с душата ви — и с тази на Дондо, разбира се, — телесната ви обвивка ще остане един вид опасно празна, от теологическа гледна точка, празнота, която не е съвсем като естествената смърт. И тогава призраците на отхвърлените покойници ще се опитат да, ъъъ… да се нанесат.

След кратка напрегната пауза Казарил попита:

— Случва ли се да успеят?

— Понякога. Виждал съм един случай, когато бях млад свещен. Отхвърлените духове се израждат с времето, един вид оглупяват, но е много трудно да ги изгониш, след като веднъж са се настанили. Трябва да бъдат изгорени… е, „живи“ не е най-точният термин. Много грозна сцена, особено ако роднините не разбират, защото, разбира се, тялото си е вашето и крещи с вашия глас… Това няма да е ваш проблем, разбира се, вие ще сте, ъъъ, другаде вече, но ще се спестят, хм, на близките ви някои много неприятни изживявания, ако гледате до вас винаги да има някой, който да разбира необходимостта тялото ви да бъде изгорено преди заник слънце… — Менденал млъкна притеснено.