Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 204

— Засега няма.

— Тогава ще е най-добре да се върна в палатата на Дъщерята. Ако ти потрябвам за нещо, по всяко време, прати да ме повикат, или там, или в резиденцията на Ярин, и ще дойда веднага. Не бива да ходиш сам из града. — Погледна строго Казарил, за да е сигурен, че думите му са изтълкувани правилно като повеля, а не като обикновена учтивост за довиждане. После се поклони, отвори вратата на лечителката и излезе след нея.

Когато вратата се затвори, Менденал се обърна към Казарил и разпери умолително ръце.

— Лорд Казарил, какво ще правим сега?

Казарил се стъписа.

— Богове пет, мен ли питате? Вие?

Устните на Менденал потрепнаха жално.

— Лорд Казарил, аз съм архисвещен на Кардегос само от две години. Избраха ме, защото съм добър администратор и за да угодят на семейството ми, понеже брат ми и баща ни преди него бяха влиятелни провинкари. На четиринайсет години ме посветиха на ордена на Копелето, като баща ми даде щедър дар, за да подсигури бъдещото ми развитие. Цял живот съм служил вярно на боговете, но… на мен те не говорят. — Погледна Казарил, после и акушерката, със странна, безпомощна завист в очите, в която обаче нямаше и капка враждебност. — Когато един благочестив, обикновен човек се озове в една стая с трима истински светци… ако му е останала и капка здрав разум, той търси указания от тях, а не се преструва, че сам дава такива.

— Аз не съм… — Казарил не довърши протеста си. Имаше по-спешни задачи от това да спори върху теологическото определение за сегашното си състояние, макар че ако това беше да си светец, то какво ли беше да си прокълнат? — Почитаема акушерке… извинете, но съм забравил името ви…

— Аз съм Клара, лорд Казарил.

Казарил й се поклони.

— Акушерке Клара. Виждате ли… още ли виждате ли сиянието на Умегат? Никога не съм го виждал, когато… нормално ли е да угасва, когато човек спи или е в безсъзнание?

Тя поклати глава.

— Боговете са с нас и насън и наяве, лорд Казарил. Аз със сигурност не притежавам вашата сила на провиждане, но Копелето несъмнено е оттеглил присъствието си от просветения Умегат.

— О, не! — промълви Менденал.

— Сигурна ли сте? — попита Казарил. — Не може ли да е някакъв дефект в моето… във вашето вътрешно зрение?

Тя вдигна очи към него и примижа.

— Не. Защото вас ви виждам съвсем ясно. Видях ви още преди да влезете. Направо е болезнено да стоя в една стая с вас.

— Означава ли това, че чудото на менажерията е развалено? — тревожно попита Менденал и посочи неподвижния коняр. — Нищо ли не препречва вече пътя на това черно проклятие?

Клара се поколеба.

— Умегат вече не е проводник за чудото. Не знам дали Копелето го е прехвърлил към нечия друга воля.

Менденал се взря обнадеждено в Казарил.

— Към неговата може би?

Жената огледа намръщено Казарил, после вдигна разсеяно ръка към челото си, сякаш да си засенчи очите.

— Просветеният Умегат твърди, че съм светец, само че малък, домашен светец. Ако наставленията на Умегат не бяха изострили възприятията ми през последните години, щях просто да смятам, че съм благословена с рядко срещан късмет в професията си.