Читать «Проклятието на Шалион» онлайн - страница 199

Казарил кимна, че е разбрал, и под предлог, че подкрепя царевича, го изведе, без да го пуска и за миг, от кланицата, в която той беше превърнал менажерията на царина. „Твърде късно, твърде късно, твърде късно…“, кънтеше в главата му при всяка крачка. Отвън гарваните вече не кръжаха с крясъци из въздуха. Подскачаха възбудено по калдъръма и изглеждаха също толкова смутени и объркани като мислите на Казарил.

Все така без да пуска Теидез, Казарил го преведе през портите на Зангре, където, чак сега, се бяха появили още стражи. Теидез не понечи да възобнови протестите си, макар че мрачното му, гневно и обидено изражение не вещаеше нищо добро за Казарил. Царевичът горделиво не щадеше ранения си крак, макар да оставяше след себе си следа от кървави стъпки.

Казарил извърна рязко глава наляво, когато една от придворните дами на Сара и един от пажовете се появиха на входа към кулата на Иас.

— Бързай, бързай! — подтикна жената момчето, което хукна с пребледняло лице към портите. Едва не събори Казарил в бързината си.

— Накъде, момче? — извика след него Казарил.

Пажът се обърна и заподскача на място.

— В храма, милорд. Трябва да тръгвам… царина Сара… царинът припадна! — Обърна се и хукна с всички сили към портите. Стражите го изгледаха, после обърнаха неспокойно глави към кулата на Иас.

Стегнатите в съпротива мускули на Теидез под ръката на Казарил омекнаха. Уплаха се промъкна в очите му под гневно смръщените вежди и той хвърли кос поглед към своя самоназначил се пазач.

След миг на нерешителност Казарил, без да пуска Теидез, зави към кулата на Иас. Ускори крачка да настигне придворната дама, която беше влязла вътре, дори извика след нея, но тя, изглежда, не го чу. Гърдите му засвириха, докато се изкачи до третия етаж, където бяха покоите на Орико. Огледа разтревожено централния коридор.

Царина Сара, увита в белия си шал и следвана от някаква жена, бързаше по коридора към него. Казарил се поклони ниско, когато тя стигна до стълбището.

— Милейди, какво се е случило? Мога ли да помогна?

Тя вдигна ръка към уплашеното си лице.

— И аз не знам, кастиларю. Орико… четеше ми на глас в покоите ми, докато бродирах, както прави понякога, за да ме утеши, после внезапно млъкна, примигна и потри очи, а след това каза, че вече не виждал думите и че цялата стая била потънала в мрак. А си беше все така светло! После падна от стола. Повиках дамите си, сложихме го да легне и изпратих за лечител от храма.

— Видяхме пажа на царина — увери я Казарил. — Тичаше с всички сили.

— О, добре…

— Дали е било апоплектичен удар, как мислите?

— Едва ли… не знам. Говори по малко и дишането му не е много затруднено… Какви бяха тези крясъци откъм конюшните, между другото? — Разсеяно, без да изчака за отговор, тя го подмина и се заизкачва по стълбите.

Теидез, с посивяло лице, облиза устни, но не каза нищо, когато Казарил го повлече след себе си обратно към двора.

Проговори едва когато се качваха по стълбището в централната сграда: