Читать «Адвокатът» онлайн - страница 4

— Годинките съвсем ми съсипаха краката — казва той и се размърдва на стола, търсейки що-годе удобна поза.

— Но усмивката ти е все същата — отговарям аз.

— Само защото срещам стар приятел. Дано да можеш да ми помогнеш.

Джона има приятната външност на стария Хемингуей, с бръчици точно където трябва. Въпреки недъга си не е напълнял. Буйна бяла коса обрамчва загорялото му лице. Брадата е късо подкастрена, очите сиви и дълбоко хлътнали. Изглежда грубоват, но е облечен добре, с кашмирено спортно сако, тъмна плетена жилетка и светли памучни панталони. На китката му лъщи ролекс колкото стрида, какъвто не би могъл да си позволи преди години.

Запознавам го с Хари.

— Много съм слушал за вас — казва Хари.

Джона се усмихва мълчаливо. Вече е свикнал с това — хората идват, тупат го по рамото и гледат някак да се сближат.

— Така става, щом ти излезе късметът — казва той на Хари. — Всички си въобразяват, че имаш нещо общо с това.

— Все пак сте си купили билета — отвръща Хари.

— Да. И понякога съжалявам, че го направи — обажда се Мери.

— Парите могат да бъдат проклятие — казва Джона. Усеща се, че говори сериозно.

Преди време Джона спечели най-големия джакпот в историята на лотарията — осемдесет и седем милиона долара. Купи билета пет години след като спечелих делото и му осигурих от железниците двайсет и шест хиляди долара годишно обезщетение плюс доживотна медицинска осигуровка.

— Не повярвах на очите си, като видях името ти в телефонния указател. Казах на Мери, че ако не си ти, трябва да е твой син. Така де, колко души могат да се наричат Пол Мадриани? Особено пък адвокати.

— Уникален е — казва Хари. — След него са строшили калъпа.

— Е, с какво можем да ти услужим? — питам аз.

— Става дума за дъщеря ни — казва Джона. — Ти май не си се срещал с Джесика.

— И аз така мисля.

— Отидох в полицията. Но там казват, че случаят не е криминален. Представяш ли си? Тя ми отвлече внучката, а в полицията разправят, че случаят не бил криминален. Не можели да се месят.

— Значи отвличане? — питам аз.

— Не знам как да го нарека другояче. Вече три седмици, кажи-речи, цял месец, търча насам-натам като пиле без глава. Ходя в полицията. Срещам се с адвоката.

— И друг адвокат ли имаш?

— Да, но нищо не може да направи. Изглежда, че всички са безсилни.

— Успокой се. Разкажи ми какво е станало.

— Внучката ми Аманда е на осем години. Живееше с мен и Мери почти откакто се е родила.

— Искаш да кажеш, че е дете на дъщеря ти?

— Джесика я роди, ако това питаш — казва той. — Но не бих я нарекъл добра майка. Има проблеми с наркотиците. Редовно попада в затвора. — Той млъква за миг и поглежда Хари, после мен. — Факт е, че лежа две години в женското изправително заведение в Корона. Това не е федерален, а щатски затвор.

Хари вдига въпросително вежди, но преди да проговори, Джона обяснява:

— За наркотици. Хванаха я да пренася кокаин през границата за някакъв тип от Мексико. Един господ знае как се събира с тия хора. Платихме на адвокат. Той сключи споразумение с прокурора да я настанят в щатски затвор вместо във федерален — уж за да бъде по-близо до Аманда. Всъщност никога не е проявявала интерес към Манди. Така я наричаме ние с Мери.