Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 474

— Да се надяваме, че Кеш няма да разбере това преди да е свършила войната на север.

Субаи погледна към Арута.

— Негова задача беше да не разберат. — Вдигна очи към Ерик и добави: — Сега с тази задача трябва да се справи някой друг. Но отговорността е на принца. — Той махна на войниците да внесат вътре тялото на херцога и добави:

— Щом Грейлок изпрати тук войници да осигурят укреплението, моите Първопроходци ще се върнат в Крондор. И ще върнем и херцога у дома.

Ерик кимна и каза:

— А аз ще тръгна на север с Грейлок.

14.

Последствия

Джими плачеше.

Стоеше на стъпалата на двореца в Крондор, до брат си, на една стъпка зад принца, и сълзите се стичаха по лицето му. Не можеше да си представи живота без баща си. Знаеше, че тези, които влизат в бой, може да умрат, но баща му не беше воин. Беше учил фехтовка като всеки благородник в Кралството, но животът му бе преминал в администриране, дипломация и раздаване на правосъдие. Само веднъж бе избрал да се бие и това решение бе струвало живота му.

Даш изобщо не си беше представял, че завръщането на баща му в Крондор ще е на катафалка. Лицето му се беше стегнало в безизразна маска, докато я гледаше как отминава. Беше обявен ден на траур за херцог Арута и другите, паднали при завземането на Сарт.

Даш се чудеше дали всичко това си струва. Не изпитваше нищо освен някаква празнота. Джими не криеше гнева и болката си, но у самия Даш нещо като че ли беше погребано. Гледаше с празни очи събралите се благородници и офицери на Кралството — как всички свеждат почтително глави пред тленните останки на баща му — и всичко това му се струваше безсмислено.

Баща му през целия си живот беше деликатен човек. Владееше меча съвсем прилично, поне в тренировъчните дуели, поддържаше добра форма, яздеше и плуваше при всяка удала му се възможност, но никога не се беше сражавал в бой. Според думите на капитан Субаи, накрая се бе проявил като храбър войник, но изобщо не трябваше да му се позволи да отиде в Сарт… Даш усети, че от очите му бликват сълзи, и примигна да ги махне.

Херцог Арута всъщност беше главата на семейството. Майка им открай време беше обсебена от клюките на кралския двор в Риланон и от дългите си гостувания на семейството си в Ролдем. Детството на момчетата беше преминало в обкръжението на гледачки, учители — и на дядо им, който ги учеше как да се катерят по стени, да отварят ключалки и на какви ли не още безразсъдни неща. Присъствието на дядо им в живота им беше забавно, но баща им беше като скала — спокоен и кротък, грижлив и обичлив. Даш не помнеше нито веднъж баща му да не го е посрещнал с топла прегръдка. Помнеше как баща му заставаше пред него, с ръка на рамото му, сякаш смяташе този физически контакт за нещо особено важно.

Изведнъж осъзна, че скърби за загубата на цялото си семейство. Дядо му и баба му в Ролдем му бяха общо взето чужди хора. Беше ходил там само пет-шест пъти в детството си — родителите на майка му бяха гостували в Риланон само веднъж, за сватбата на дъщеря си. Сестра му беше омъжена за херцога на Фаранзия в Ролдем и след сватбата си не се беше връщала в Кралството. Сега му беше останал единствено брат му, Джими.