Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 470

— Ако успеем да ги задържим да не излязат от портата, ще е равно на победа — каза Арута на Субаи.

— Ако всичко върви според плана, трябва да ги задържим до тъмно.

Арута погледна слънцето. Беше малко преди обяд.

— Още шест-седем часа.

— Притеснен съм, милорд — каза Субаи. — Мисля, че забелязах размяна на сигнали между онези на стената и тия в конюшнята. Ако са рискували да спуснат някой извън портата, той може вече да е надолу по хълма, за да потърси помощ.

Арута знаеше, че ако при портата пристигне подкрепление, с него е свършено. Навремето абатството беше построено като укрепление. Кулата се издигаше високо и сякаш докосваше облаците. Кралските войници я щурмуваха отвътре и успееха ли да овладеят покрива й, абатството щеше да е тяхно. Около кулата беше издигната голяма цитадела с външна стена и две пристройки. Арута беше изучил плановете заедно с капитан Субаи и брат Доминик толкова добре, че познаваше абатството като лицата на собствените си синове. Знаеше, че отвън укреплението е почти непревзимаемо. Можеше да бъде овладяно само ако се превземеше отвътре. Иначе щеше да се наложи дълга обсада, която щеше да отклони значителен брой мъже от предстоящата кампания.

— Това не ме тревожи — каза Арута. — Ще трябва да рискуват да бъдат простреляни, докато отварят портата, за да пуснат подкрепленията. Освен това, ако могат да си позволят да оголят отбраната на Сарт, за да си спасят хората тук, ние бездруго сме изгубили тази битка.

Внезапен вик ги извести за щурм откъм конюшнята. Арута за миг се стъписа, като видя въоръжените мъже, тичащи към главната врата на абатството. Залпът стрели над главите им го принуди да се отдръпне. Много от нападателите паднаха от ответния залп от покрива, но повечето се насочиха право към Арута, Субаи и мъжете, струпани на входа. Арута пресрещна първия, дотичал до вратата, и го посече преди да е успял да влезе. Докато той падаше, Арута погледна зад него към мъжете, прескачащи парапета с риск да си строшат костите, за да свалят лостовете на масивните дъбови порти.

— Пазете портите! — изрева той и прониза следващия изпречил се пред него.

След това се разнесе конски тропот и отряд ездачи се понесе към тях.

— След мен! — извика Арута.

И хукна навън. Ако успееше да спре конниците да избягат от двора, щеше да попречи вестта, че абатството е под атака, да стигне до Нордан. Затварянето на портата щеше да прекърши последната съпротива в абатството и да ги принуди да се предадат. Половината гарнизон беше под стража долу в мазетата, останалите лежаха мъртви или ранени по двора. Останали бяха само стотината души, заклещени в магерницата, в конюшнята и по стените.

Изпита прилив на енергия — нещо близко до радост и смесено с ужас — и се хвърли срещу един от конниците, който замахваше срещу кралски войник. Мечът му изсвистя, без да нарани конника, но го отвлече достатъчно, за да може войникът да го свали от седлото.

Ездачите се въртяха на място, конете се изправяха на задните си крака и цвилеха в паника сред грохота на вихрещата се битка. Арута погледна наляво и видя Субаи да дава сигнал на хората си да се развърнат — сочеше им неохраняваните стъпала, водещи към бойниците горе.