Читать «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона» онлайн - страница 468

Сам никой от тях не можеше да устои на квеганска бойна галера, но след като способността на галерата да маневрира бе затруднена от потъващото корабче, двата кораба връхлитаха като озверели псета върху ранен мечок.

Първият изстреля с балистата си железен прът, който разкъса такелажа и заплете въжетата на галерата. Изстрелът на втория потроши няколко гребла по левия борд и сигурно изби робите, които ги държаха в трюма.

Единият кралски кораб блокира гледката на Ру към галерата. Той чу последвалите още няколко изстрела на балисти преди корабът да подмине и да може отново да я види. Галерата беше обгърната в пламъци. Корабът от другата страна изстреля още една огнена стрела и екипажът на галерата започна да скача във водата.

Ру се обърна и заплува към брега. След малко се появи друг кралски кораб — носеше се право към него и Ру вдигна ръка и замаха. После погледна отново към двата квегански кораба, сплетени в смъртна прегръдка. Потъващият кораб-съкровищница се завъртя и той видя кърмата му. С червени букви бяха изписани думите „Розата на Шейла“ и Ру си даде сметка, че до този момент не бе знаел името. Сега корабът потъваше и теглеше надолу горящата галера.

По палубите на галерата се трупаха хора. За миг Ру се зачуди дали някой не е освободил от веригите робите в трюма и се помоли наум за онези, които никога повече нямаше да излязат оттам.

Кралският кораб стигна до него и му спуснаха въже. Той го сграбчи и се изкатери на борда. Две груби ръце го издърпаха през перилото и когато стъпи на палубата, целият мокър, един от офицерите попита:

— Ти пък кой си?

— Рупърт Ейвъри от Крондор — отговори Ру.

Името предизвика видима промяна в поведението на офицера.

— Господин Ейвъри — каза той. — Аз съм лейтенант Ейкър, втори офицер на кораба.

— Приятно ми е. Неколцина от плуващите наоколо може да са от моите, но повечето са квеганци.

— Квеганци? — учуди се младият офицер. — Те намесват ли се?

— Да речем, че е нещо лично. Все пак не са благоразположени към нашата кауза.

— Елате да ви заведа при капитана.

— Благодаря.

Отидоха до мостика и спряха пред стълбата. Ру знаеше, че кралската флотска традиция забранява човек да се качва по стълбите към капитанското владение без изрична покана.

— Капитан Стайлис! — извика лейтенантът.

Една побеляла глава надникна над перилото.

— Какво има, господин Ейкър?

— Това е господин Рупърт Ейвъри от Крондор, сър.

— Чувал съм за вас — каза капитанът на Ру. — Извинете ме за негостоприемството, но се налага да спасим няколко давещи се.

— Разбирам ви, капитане — отвърна Рупърт.

— Може би ще вечеряте с мен, след като стигнем Сарт — подхвърли капитанът и обърна гръб преди Ру да успее да отговори.

Ру погледна младия офицер.

— Лейтенант, кой е този кораб?

— Вие сте на борда на „Кралски булдог“, сър. Ако благоволите да дойдете с мен, ще ви потърся сухи дрехи.

Докато вървяха по палубата, Ру видя бързащите на север други кралски кораби, возещи подкрепления за Сарт.

— Колко са? — попита Ру.