Читать «Непрогледност» онлайн - страница 191

— Слушай — реши се тя, — аз ще изтичам догоре и ще проверя дали Питър още е тук. Недей да освобождаваш тялото на Хабърлин, преди да съм го видяла.

— Слушам! — отвърна Брус и махна с ръка.

Лори се качи до токсикологичната лаборатория на четвъртия етаж и въздъхна с облекчение — през отворената врата на кабинета на Питър светеше.

— Чук-чук! — предупреди го тя от прага, за да не го стресне.

Питър вдигна очи от дългата разпечатка, която изучаваше.

— Лори! Да знаеш колко се радвам да те видя! Ела да ти покажа нещо!

Тя го последва до уреда за газова хроматография и спектрометрия, където Питър й подаде друга разпечатка. Лори я прегледа, но не разбра кой знае какво.

— От Робърт Евънс е — заяви гордо Питър. — Точно това, което ти предполагаше.

— Какво имаш предвид? — попита тя.

— Виж тук — посочи той с молива. — Доказано наличие на етилен, и то доста по-категорично, отколкото в случая с Рандъл Тачър. Вече не е в границите на допустимата грешка и не може да се припише на лабораторното замърсяване. Налице е.

— Странно — каза Лори. Беше почти убедена, че откриването на етилен в случая с Рандъл Тачър е било грешка.

— Може и да е странно — заяви Питър, — но е налице и е неоспоримо.

— Искам да те помоля за една услуга. Би ли ми отворил генната лаборатория?

— Разбира се. Сега ли?

— Да, ако нямаш нищо против.

Питър взе ключовете и съпроводи Лори един етаж по-долу.

— Показаха ми една снимка — пътем обясняваше тя, — макар че още нямат окончателен резултат от сравнителния анализ. Става дума за Джулия Майърхолц, ако си спомняш.

— Сещам се — каза Питър, — нали и аз правих сума ти анализи.

— Трябва да намеря тази снимка — продължи тя — и да извадя копие. Не е задължително да е фотокопие, може и ксерокс.

— Нямаш проблеми — увери я Питър.

Наистина веднага намери снимката и отиде да включи копирната машина. Докато тя загряваше, той разгледа снимката и се обади:

— Съвсем очевидно е, че пробите не са от един и същи човек. Това ли очакваше?

— Не — отговори тя. — Случайно улучих.

— Интересно. Смяташ ли, че е от значение?

— Разбира се. Значи Джулия се е борила за живота си.

— Ами ако е излязла? — попита Тони. Не го свърташе на едно място. — Може и да си е отишла, докато се връщах при колата. А ако си е отишла, няма защо да си губим времето и да висим тук като паяци.

— Прав си — съгласи се Анджело, — но преди да влезем, трябва да се уверя, че не е извикала ченгетата. Още не мога да разбера защо духна — освен да е усетила, че не сме истински ченгета. Тя нали е от благонадеждните граждани, защо трябва да се крие от ченгетата? Разбираш ли, нещо не се връзва. А щом не се връзва, значи има нещо, дето не го знам, и това ме плаши.

— Ти вечно се притесняваш — каза Тони. — Давай да влизаме и да я подбираме, че да се свършва.

— Добре — съгласи се Анджело, — но кротко. Вземи и торбата, ще действаме според случая.

— С тебе съм! — възбудено заяви Тони.

След неуспешната гонитба гореше от нетърпение да действа и трепереше от нерви.

— Май ще е по-добре да сложим заглушителите — рече Анджело. — Нищо не се знае, а и трябва да пипаме бързо.