Читать «Непрогледност» онлайн - страница 189

Колата напредваше в южна посока по Второ авеню, когато тя отново промени решението си, защото помисли, че Лу едва ли ще е в управлението. Пак се наведе и каза на шофьора да кара към Тридесета улица. Този път той изпсува, но зави обратно към Първо авеню.

Както и с предишното такси, Лори го накара да спре при рампата на моргата. С облекчение забеляза, че колата на Бингам я няма. Плати сметката и изтича вътре.

Тони плати на таксиметровия шофьор и слезе от таксито. Колата на Анджело си бе там, където я бяха оставили, а той седеше зад волана. Тони се качи при него.

— Е, и? — запита Анджело.

— Изтървах я — каза Тони.

— Виждам. Къде е?

— Опита се да ми се изплъзне — отвърна Тони. — Накара шофьора да направи кръг, но аз я проследих. Върна се в Службата по съдебна медицина.

Анджело запали колата с думите:

— Серино не подозираше колко е прав, когато каза, че мацето ще ни създава главоболия. Трябва да я спипаме в Службата по съдебна медицина.

— Там може и да е по-лесно — предположи Тони. — По това време вътре сигурно няма жива душа.

— Дано мине по-гладко от предишния път — каза Анджело, оглеждайки се назад, преди да потегли.

Пътуваха по Първо авеню в мълчание. Анджело си мислеше, че ако не друго, на Тони не може да му се отрече бързината. Зави по Тридесета улица и загаси двигателя. Изобщо не беше очарован, че пак се намира пред Службата по съдебна медицина, но нямаше как. Тоя път не биваше да я оплескат.

— Какъв е планът? — попита нетърпеливо Тони.

— Чакай да помисля — отвърна Анджело. — Явно не можахме да я уплашим с полицейските значки.

В тъмната пуста сграда на Службата по съдебна медицина Лори се почувства в относителна безопасност. Качи се в кабинета си и заключи вратата, после набра домашния телефон на Лу. За нейна радост той вдигна с първото позвъняване.

— Да знаеш колко се радвам да те чуя — обяви Лу след нейното „ало“.

— И аз се радвам, че те открих.

— Къде се намираш? — попита той. — Звъня ти у вас през пет минути и ако още един път бях чул записа на телефонния ти секретар, щях да завия.

— В службата съм — отговори тя. — Имам неприятности.

— Разбрах. Страшно съжалявам, че са те уволнили. Окончателно ли е, или ще ти дадат възможност да обжалваш, нали така му казват?

— Засега е окончателно. Обаждам ти се за друго. Преди няколко минути двама полицаи ме търсиха вкъщи. Аз се уплаших и побягнах. Мисля, че ще имам големи неприятности.

— Униформени ли бяха?

— Не, цивилни — каза Лори. — С костюми.

— Странно. Не знам някой от моите момчета да е ходил у вас. Как се казваха?

— Нямам представа — рече тя.

— Само не ми казвай, че не си ги питала за имената! — избухна Лу. — Това е лудост! Трябваше да им вземеш имената и номерата на значките и после да позвъниш в полицията и да провериш, нали разбираш? Иначе какво ти гарантира, че наистина са полицаи?

— Не се сетих да ги питам как се казват — призна Лори. — Но им поисках значките.

— Ама недей така, да не би от вчера да живееш в Ню Йорк! Бъди по-внимателна!

— Стига де! — пресече го тя. Нервите й бяха опънати и й липсваха само поучения. — Какво да правя?