Читать «Непрогледност» онлайн - страница 184

Лори сви дланите си на фуния, опря ги на стъклото на заключената входна врата на богаташката сграда на Петдесет и пета улица в Ийст Енд и надникна вътре. Виждаха се няколко мраморни стъпала, които свършваха пред друга заключена врата.

Тя отстъпи назад и огледа фасадата. Зданието бе пететажно, с аркада. От високите прозорци на втория етаж струеше светлина. На третия етаж също светеше, по-нагоре прозорците бяха тъмни.

Отдясно на вратата имаше месингова табела с надпис „Манхатънско хранилище за донорни органи, отворено от 9 до 17“. Тъй като минаваше пет следобед, Лори не се учудваше, че входната врата е заключена. Все пак светлините на втория и третия етаж означаваха, че в сградата има някой, и Лори реши, че трябва да говори с него.

Върна се при вратата и почука силно — като първия път. Никой не отговори. Тя погледна наляво и забеляза служебен вход, отиде до него и се опита да надникне. Беше съвсем тъмно и не видя нищо. Върна се при главния вход и тъкмо се канеше да почука отново, когато съгледа нещо, което дотогава й бе убягвало. Под табелата, почти скрит от бръшляна, който се виеше по сградата, имаше звънец. Лори натисна месинговото копче и зачака. След малко фоайето зад стъклените врати светна. Вътрешната врата се отвори и една жена, облечена в дълга, семпла вълнена рокля, слезе по мраморните стъпала. Роклята й бе толкова тясна, че тя слизаше на една страна. Беше към петдесет и пет годишна, сериозното й лице излъчваше строгост, а косата й бе навита в стегнат кок.

Тя се приближи до външната врата и с жестове се опита да обясни, че вече е затворено, като непрекъснато сочеше часовника си.

На свой ред Лори изобрази, че би желала да говори с някого, движейки ръката си като кукловод, който отваря устата на кукла. След като това не подейства, извади значката си на съдебен лекар и я показа въпреки изричното предупреждение на Бингам, че ще разпореди да я арестуват. Този път значката не оказа вълшебното си въздействие и Лори се принуди да извади визитката, взета от апартамента на Ивон Андре, и да я прилепи до стъклото. Най-накрая жената се умилостиви и дръпна резето.

— Прощавайте, но вече е затворено.

— Това ми е ясно — каза Лори, придържайки вратата, — но се налага да поговорим. Няма да ви отнема повече от пет минути. Аз съм д-р Лори Монтгомъри от Службата по съдебна медицина.

— И за какво трябва да поговорим?

— Мога ли да вляза?

— Влезте — въздъхна жената.

Отвори широко вратата, пусна Лори и заключи след нея.

— Изглежда чудесно — отбеляза Лори.

Частното жилище от XIX век бе приспособено за обществени нужди, но в по-голямата си част интериорът бе съхранен.

— Извадихме късмет с тази сграда — каза жената. — Между другото, казвам се Гъртруд Робсън.

Те си подадоха ръце.

— Имате ли нещо против да се качим в кабинета ми?

Лори прие и Гъртруд я поведе нагоре по изисканото стълбище в стил XVIII век.

— Съжалявам, че ви отнемам време — каза Лори, — но е наистина важно.