Читать «Огледален танц» онлайн - страница 179

— Капитан Едуин Ворвента. В персонален отпуск, докато корабът му е на орбитален док.

— Не е от ИмпСи, нали?

— Не, милорд.

— Оо? Е, кажи на шефа си, че бих желал да говоря с него веднага, щом му е удобно.

— Началникът ми е лорд Вораронберг, милорд. Завежда снабдяването на Резиденцията.

Марк се ухили.

— Да де! Заминавай, вече съм достатъчно пиян.

— Както желаете, милорд.

— Утре няма да се повтори. Аха! Още нещо. Да знаеш къде мога да намеря сега Иван Ворпатрил?

Младият мъж погледна за момент разсеяно над балкона, сякаш слушаше нещо, макар в ухото му да не се виждаше никаква слушалка.

— В дъното след първия ляв завой има едно ергенче, милорд, близо до фонтана. Можете да проверите дали не е той.

— Благодаря.

Марк изпълни указанията на прислужника и тръгна през студената нощна мъгла. В светлината на един лъч капчиците мъгла върху ръкава на униформата му проблеснаха като облак през малките сребърни рекички на бродерията. Скоро чу плискането на фонтана. Над него се издигаше малка каменна постройка: без стени, само потънали в сенки сводове.

В този кът на градината беше така тихо, че можеше да чуе дишането на човека в сянката. Само един човек. Това беше добре, тъй като нямаше да допринесе за по-нататъшно намаляване на вече ниската му популярност като попречи на някоя среща. Дишането обаче беше неравномерно и тежко.

— Иван?

Последва продължителна тишина. Той се мъчеше да реши дали отново да извика, или да се промъкне на пръсти, когато прозвуча недружелюбният глас на Иван:

— Какво?

— Ами просто… чудех се какво правиш.

— Нищо.

— Криеш се от майка си?

— Аха.

— Аз… няма да те издам.

— Браво на теб — отговори кисело Иван.

— Е… чао. — Марк се обърна да си върви.

— Почакай.

Той се спря озадачен.

— Искаш ли едно питие? — попита Иван след продължителна пауза.

— Хм… разбира се.

— Тогава ела да си го вземеш.

Марк прекрачи вътре и се спря, за да свикне с тъмнината. Обикновена каменна пейка и сянката на Иван. Сянката му предложи проблясваща бутилка. Марк допълни догоре чашата си, надигна я и със закъснение разбра, че Иван не пие вино, а някакво бренди. Непредвиденият коктейл имаше отвратителен вкус. Той седна на стъпалата, опря гръб на каменната колона и сложи чашата си на земята. Иван също беше изоставил всички формалности.

— Ще можеш ли да се прибереш с колата? — попита Марк, изпълнен със съмнение.

— Нямам такова намерение. Прислугата от Резиденцията ще ме откара сутринта, когато събират остатъците.

— Оо! — Нощното му зрение продължаваше да се подобрява. Той можеше да види лъскавите украшения по униформата на Иван, както и блясъка на лъснатите му ботуши. И блясъка на очите. И следите от сълзи по бузите.

— Иване, ти… — Марк прехапа езика си на „плачеш“ и по средата на изречението го промени: — Добре ли си?

— Аз — заяви твърдо Иван — реших да се натряскам.

— Виждам. Защо?

— Никога не съм го правил на рождения ден на императора. Това е традиционно предизвикателство, подобно на правенето на любов тук.

— Хората правят ли го?

— Понякога. Когато ги предизвикат.