Читать «Огледален танц» онлайн - страница 177

— Е, всичко това е вярно — призна тя безпристрастно.

„Дявол да те вземе, момиче, би трябвало да отречеш всичко поне от учтивост.“

— Но вие сте клон на Майлс, следователно трябва да имате неговата интелигентност.

— Това компенсира ли другото? В очите на жените?

— Не за всяка жена, предполагам. Само за умните.

— Вие сте умна.

— Да, но ще бъде невъзпитано от моя страна да го кажа. — Тя оправи къдриците си и се усмихна.

„Как, по дяволите, да тълкувам това?“

— Може би ми липсва умът на Майлс — каза той мрачно. — Може би генетиците са ме направили глупав, когато е трябвало да направят останалото, за да могат да ме контролират. Това би обяснило много неща от моя живот. — Поредната отвратителна мисъл, с която да се занимава.

Карин се изкиска.

— Не мисля така, Марк.

Той й се усмихна кисело.

— Никакви извинения. Никаква милост.

— Сега вече говориш като Майлс.

От балната зала се появи една млада жена, облечена в светлосиня коприна. Беше с атлетично телосложение, с блестящо руса коса и висока почти колкото Иван.

— Карин! — махна тя с ръка. — Мама ни вика.

— Сега ли, Деля? — попита Карин с глас, който сякаш казваше: „пречиш ми“.

— Да. — Тя погледна Марк с интерес, но подчинявайки се на дъщерния си дълг, се прибра.

Карин въздъхна, отмести се от каменния парапет, на който се беше облегнала, оправи без нужда една гънка на розовата си рокля и се усмихна за довиждане.

— Беше ми приятно да се запозная с вас, лорд Марк.

— На мен също ми беше приятно да разговарям с вас. И да танцувам. — Беше вярно. Тя изчезна в топлата светлина на Резиденцията, а той махна с ръка — по-небрежно, отколкото искаше. И вече сигурен, че тя не може да го види, Марк коленичи, тайно събра всички малки цветчета, които беше разпиляла, и ги напъха в джоба си при останалите.

„Тя ми се усмихна. На мен, не на Майлс. Не на адмирал Нейсмит. На самия мен, Марк.“ Така щеше да е, ако не се беше провалил при десанта в Барапутра.

Сега, когато беше самичък в тъмнината, както бе желал, той откри, че това не го интересува. Реши да потърси Иван и кривна надолу по градинската алея. За нещастие тя се разклоняваше на няколко пъти, отвеждаше към най-различни места. Той мина покрай двойки, които, въпреки студа, се бяха настанили на пейките под навеса и покрай няколко мъже и жени, излезли просто да поговорят на спокойствие или да се разхладят. Кой път ли беше хванал Иван? Очевидно не този. Алеята свършваше до малък кръгъл балкон. Той се върна.

Някой вървеше подире му: висок мъж в червено-синя униформа. Лицето му беше в сянка.

— Иван? — извика Марк колебливо. Не очакваше да е Иван.

— Значи ти си клоунът на Воркосиган, а? — Не беше гласът на Иван. Но пък звучеше подчертано обидно.

Марк спря озадачен, после изръмжа: