Читать «Огледален танц» онлайн - страница 174

„Кажи нещо или ще си изпуснеш шанса!“

— Вие не носите дълга коса като другите — избърбори той. Оо, не, тя можеше да си помисли, че я критикува…

— Нямам време да се занимавам с това. — Несъзнателно пръстите й се заровиха в няколко къдрици, разбутвайки още нещастни цветя.

— С какво запълвате времето си?

— Главно с учене. — Живостта, която неговото рязко възклицание беше потиснало, започна отново да се появява на лицето й. — Графиня Воркосиган ми обеща, че следващата година ще ме изпрати на училище на Бета. — Светлината в очите й се фокусира в микроскопични точици. — Мога да го завърша. Ще им покажа. Щом Майлс можа да направи толкова, аз мога поне да уча.

— Какво знаете за онова, което е направил Майлс? — попита той разтревожено.

— Успя в Академията за имперска служба, нали? — Червенина обля бузите й, вдъхновение изпълни очите й. — Макар всички да казваха, че е много жалък и болнав и ще бъде напразно губене на време, и че ще умре млад. А после, след като успя, казваха, че това било само заради баща му. Но той завърши почти като първенец в класа си и аз не мисля, че баща му има нещо общо с това. — Тя кимна доволна.

„Но са имали право, че ще умре млад.“ Очевидно тя не знаеше за малката частна армия на Майлс.

— На колко сте години? — попита я той.

— Осемнайсет стандартни.

— Аз съм, хм, на двайсет и две.

— Зная. — Тя го наблюдаваше все още с интерес, но по-предпазливо. Очите й показваха неочаквано разбиране. После каза тихо:

— Разтревожен сте за граф Арал, нали?

Най-благородното обяснение на грубостта му.

— Нали е мой баща — каза той и думите му го изненадаха.

— Намерихте ли си приятели тук? — пак попита тя.

— Ами… не съм съвсем сигурен. — Иван? Грегор? Майка му? Беше ли някой от тях негов приятел? — Бях много зает и нямах време да търся приятели. И преди никога не съм имал.

Тя вдигна учудено вежди.

— Не сте имали приятели?

— Не. — Беше особено разбиране, странно и закъсняло. — Не мога да кажа, че са ми липсвали. Винаги съм имал по-непосредствени проблеми. — „И продължавам да имам.“

— Майлс винаги имаше много приятели.

— Аз не съм Майлс — изтърси Марк, настъпен по болното място. Не, това не беше грешка от нейна страна. Където и да го докоснеше, навсякъде бе същото.

— Виждам, че… — Тя замълча, тъй като музиката в съседната зала отново засвири. — Искате ли да танцуваме?

— Не зная никой от вашите танци.

— Това е огледален танц. Всеки може да го танцува, не е труден. Просто повтаряш всичко, което прави партньорът ти.

Той погледна към свода и си помисли за високите врати към градината.

— Може би… може би навън?

— Защо навън? Няма да можете да ме виждате.

— Но и мен никой няма да може да ме вижда. — Изведнъж го обхвана подозрение. — Майка ми ли ви помоли за това?

— Не…

— Лейди Ворпатрил?

— Не! — Тя се засмя. — Защо трябва някой да ме е помолил? Хайде, докато не е спряла музиката! — Тя го хвана за ръка и решително го поведе под свода, изтърсвайки още няколко цветчета. Той притисна със свободната си ръка няколко до куртката си и тайно ги мушна в джоба на панталоните. „Помощ, отвлича ме един ентусиаст!…“ Имаше и по-лоши съдби. Устните му се извиха в почти незабележима иронична усмивка.