Читать «Огледален танц» онлайн - страница 134

— Благодаря ти, Кеви. — В поздрава, изглежда, беше вмъкната и заповед за излизане, защото водачът кимна и ги остави.

Едва когато Иван кимна и каза „Ваше величество“, Марк го позна.

„Император Грегор Ворбара! Мамка му!“ Вратата зад него беше блокирана от Иван. Опита се да потисне обзелата го паника. Грегор беше просто човек, самичък, очевидно невъоръжен. Всичко останало беше… пропаганда. Измама. Илюзия. Сърцето му започна да бие по-бързо.

— Здравей, Иван — каза императорът. — Благодаря ти, че дойде. Защо не отидеш за малко да разгледаш експонатите?

— Вече ги видях — отговори Иван лаконично.

— Нищо. — Грегор кимна с глава надолу.

— Без да изпадам в подробности — каза Иван, — но това не е Майлс. И въпреки външния му вид, навремето е готвен за убиец. Този контакт дали не е малко преждевременен?

— Е — каза кротко Грегор, — сега ще разберем, нали? Искаш ли да ме убиеш, Марк?

— Не — изграчи Марк.

— Виждаш ли. Разходи се, Иван. След малко ще изпратя Кеви да те извика.

Иван се намръщи разочарован, а Марк долови неподправено любопитство. Той напусна с иронично темане, с което, изглежда, искаше да каже: „На ваша отговорност“.

— И така, лорд Марк — каза Грегор. — Какво мислиш за Ворбар Султана?

— Минах доста набързо — отговори предпазливо Марк.

— Мили Боже, не ми казвай, че си позволил на Иван да кара.

— Не знаех, че имам избор.

Императорът се засмя.

— Седни. — И изчака докато Марк седне на стола зад масата с комуникационен пулт. Малката стаичка беше бедно обзаведена, старинните военни снимки и карти, накачени по стените, спокойно можеха да бъдат занесени в музея долу.

Усмивката на лицето на императора изчезна, за да отстъпи на първоначалния замислен поглед. Грегор го изучаваше. Погледът му му напомни за начина, по който го гледаше граф Воркосиган — сякаш питаше: „Кой си ти?“, само че без хищната сила на графа. Поносимо любопитство.

— Това вашият кабинет ли е? — попита Марк, като внимателно се намести на въртящия се императорски стол. Стаичката изглеждаше малка и сурова, неподходяща за кабинет.

— Един от кабинетите ми. Целият комплекс е пълен с кабинети, някои от тях в най-причудливи ниши. Граф Ворволк има кабинет в подземния затвор. Без прозорци, дълбоко под земята. Аз използувам този кабинет за усамотяване и отдих, когато присъствам на сесии на Съвета на графовете или когато имам друга работа тук. Защо я квалифицирам като работа ли? Защото не е удоволствие, независимо дали е лична, или служебна. Не мога да мръдна никъде, без това да е служебно. На Бараяр тези две неща трудно могат да се отделят. Майлс… беше… — Грегор мина в минало време — без конкретна заповед пер в моя замък. Офицер на служба при мен. Син на изключително важен, макар и не висш, държавен служител. И личен приятел през целия си живот. И наследник на графство. А графовете са механизмът, посредством който даден човек — той докосна гърдите си — се умножава по шейсет и след това се превръща в множество. Графовете са първите офицери на империята. А аз съм неин властелин. Разбираш ли, че аз не съм империята? Тя е и географско понятие, общество. Множество, цялата маса… чак до последния поданик… това е империята. И аз съм само една част от нея. При това такава, която може да бъде заменена… видя ли долу скалпа на моя велик чичо?