Читать «Огледален танц» онлайн - страница 133

Значи трябваше да се срещне с някакъв човек. Какъв човек? Ако беше разпит на ИмпСи, защо това не стана в резиденцията на Воркосиган? Беше ли човек от правителството, или от центристката коалиционна партия на министър-председателя граф Арал? И защо той не дойде при него? Иван не можеше да готви покушение. През последните две години семейство Воркосиган беше имало много възможности да стори това тайно. Може би организираше обвинение в някакво инсценирано престъпление? Хрумнаха му още по-мистериозни идеи за заговор, всичките белязани с един и същи недостатък: липсата на мотив или логика.

Той втренчи поглед в редицата двуостри мечове на стената, които илюстрираха развитието на бараярското коваческо изкуство през две столетия, после забърза да настигне Иван пред една витрини с огнестрелни оръжия с химически експлозив: богато украсени големокалибрени оръжия с широко дуло, навремето принадлежали на император Влад Ворбара — поне така гласеше надписът. Куршумите бяха необичайни, в смисъл че бяха масивни златни сфери с размери колкото гълъбово яйце. От малко разстояние сигурно бяха имали силата като при удар с тухла. На голямо разстояние вероятно не бяха улучвали целта. Кой ли беден селянин или щитоносец е бил натоварен със задължението да обикаля и да търси неулучилите куршуми? Или, още по-лошо, улучилите? Няколко от изложените лъскави топчета бяха сплескани или обезформени и за най-голяма изненада на Марк, една табелка информираше посетителите на музея, че тази силно деформирана топчица е убила еди-кой си лорд Вор по време на еди-коя си битка. „Извадена от мозъка му след смъртта“, предположи Марк. Надяваше се. Да. Изненада се обаче, че някой е почистил съсирената кръв, като се имаха предвид кървавите страхотии по някои от другите експонати. Потъмнелият съсухрен скалп на Лудия Юри например, взет за излагане от частна колекция на клана Вор.

— Лорд Ворпатрил. — Това не беше въпрос. Човекът, който говореше, се беше появил толкова тихо, че Марк дори не беше сигурен откъде е дошъл. Беше облечен скромно, както може да се облече уредник на музей. На средна възраст, с интелигентен поглед. — Елате с мен, моля.

Без да пита или да коментира, Иван тръгна подир човека, давайки знак на Марк да върви пред него. Така, притиснат като в сандвич, Марк вървеше между тях, разкъсван от любопитство и нерви.

Минаха през врата с надпис „Вход забранен“, която мъжът отключи с механичен ключ и отново заключи зад тях, качиха се по две стълби, минаха по един кънтящ коридор с дървен под и влязоха в стая, разположена на горния етаж в кръгла кула в края на замъка. Някога стражева кула, сега тя беше мебелирана като кабинет с обикновени прозорци, прорязани в стената на мястото на бойниците. Чакаше ги мъж, седнал на стол, загледан замислено към градините, които се простираха чак до реката, и към малкото хора, които се разхождаха из тях или се изкачваха по пътеките.

Беше слаб, с тъмна коса, с бледа кожа, трийсетгодишен; облечен в свободни тъмни дрехи, в които нямаше нищо псевдовоенно. Той вдигна глава и се усмихна леко на техния водач.