Читать «Огледален танц» онлайн - страница 130

Където и да се намираше Майлс, в момента той не старееше.

— За мен рождените дати не означават нищо. Как наричате вие деня, в който някой е бил изваден от утробен репликатор?

— Денят, в който съм била извадена от моя утробен репликатор, е моят рожден ден — отговори сухо графинята. — Поне така са го нарекли родителите ми.

Тя беше бетанка. Правилно.

— Аз дори не зная кога е моят рожден ден.

— Не знаеш? Той е записан в твоите документи.

— Какви документи?

— Твоят барапутрански медицински картон. Не си ли го виждал? Ще трябва да ти направя копие. Той е, хм, увлекателно четиво, по някакъв ужасяващ начин. Всъщност рожденият ти ден беше на седемнайсети миналия месец.

— Значи съм го пропуснал. — Той затвори чантата и набута униформата в дъното на гардероба си. — Няма значение.

— Важно е някой да чества нашето съществуване — възрази тя любезно. — Хората са единственото огледало, в което трябва да се оглеждаме. Те са всичко, което има значение. Всички добродетели, всички злини се съдържат само в хората. Никой не съществува във вселената без определена цел. Самотата е наказание при всяка човешка култура.

— Това е… вярно — призна той, спомняйки си за неотдавнашния си арест. — Хм. — Следващата дреха, която извади, съответстваше на настроението му: изцяло черна. Макар че при по-внимателно разглеждане се оказа с почти същата кройка на униформата на кадет-лорд, но монограмите и лампазите не бяха от сребърни конци, а от черна коприна и почти не се виждаха на фона на черния плат.

— Това са дрехи за погребения — каза графинята. Гласът й внезапно стана доста монотонен.

— Оо. — Разбирайки намека, той я пъхна зад кадетската ворска униформа и накрая избра дрехи, които най-малко приличаха на военни — меки свободни панталони, ниски ботуши без токи, стоманени накрайници на пръстите или други агресивни декорации и риза и жилетка в тъмни цветове — сини, зелени, червено-кафяви. Харесаха му като костюм, а и бяха изключително добре ушити. Камуфлаж? Разкриваха ли дрехите същността на човека, или я прикриваха?

— Това аз ли съм? — попита той графинята, когато излезе от банята.

Тя се позасмя.

— Дълбокомислен въпрос за облеклото на всеки човек. Дори и аз не мога да отговоря.

На четвъртия ден на закуска се появи Иван Ворпатрил. Носеше непарадна зелена униформа на имперски лейтенант, която добре стоеше на стройното му високо тяло. С влизането му жълтата зала сякаш изведнъж се препълни. Марк виновно се сви, когато неговият предполагаем братовчед поздрави графинята с благоприлична целувка по бузата и чичо си с официално кимване, после си взе една табла от шкафа и внимателно я напълни с яйца, месо, захарни кифли, ловко сложи каничка с кафе, привлече с крак един стол и се намести на масата срещу Марк.

— Здравей, Марк — каза най-после той, сякаш чак сега забелязал присъствието му. — Изглеждаш адски добре. Къде си се напомпал така? — Напъха в устата си едно голямо парче печено месо и задъвка.

— Благодаря ти. — Марк потърси спасение в сарказма. — Виждам, че не си се променил. — Искаше да каже, че не се е подобрил.