Читать «Огледален танц» онлайн - страница 127
Лоис Макмастър Бюджолд
— Да — каза нетърпеливо Марк, — разбира се, зная това. В заговора на Гален се използуваше този аргумент. Вие, след това Майлс, след него Иван.
— Да, сега съм наред аз, след това Майлс, след него Иван. И в момента Майлс е… технически… мъртъв. По този начин само аз съм преди теб, и при това взет на мушка.
— Това са глупости! — избухна Марк. — Това е дори по-налудничаво от идеята да стана граф Воркосиган!
— Запомни тази мисъл — посъветва го графинята. — Запомни я добре и никога дори не намеквай, че можеш да мислиш другояче.
„Попаднал съм между луди!“
— Ако някой започне с теб разговор по този въпрос, съобщи колкото се може по-бързо на мен, на Корделия или на Саймън Илян — добави графът.
Марк се беше отдръпнал максимално назад в стола си.
— Добре.
— Ти го изплаши, скъпи — отбеляза графинята.
— По този въпрос параноята е ключът към добро здраве — каза графът успокоително. Погледна за миг Марк. — Изглеждаш уморен. Ще ти покажем стаята ти. Можеш да се измиеш и да си починеш.
И тримата станаха. Марк последва графа и графинята по един застлан коридор. Графинята кимна към един свод, който водеше към витата стълба, и каза:
— Аз ще взема тръбния подемник да видя Елена.
— Добре — съгласи се графът. Марк по неволя го последва по стълбите. Още първите две стъпала му показаха, че е изгубил форма. На третата площадка вече дишаше тежко като старец. Графът зави по коридора на третия етаж.
— Нали няма да ме настаните в стаята на Майлс? — страхливо попита Марк.
— Не. Макар че стаята, в която ще те настаня, някога беше моя. Когато бях дете.
Вероятно преди смъртта на по-големия му брат. Стаята на втория син. Изнервящо.
— Сега тя е просто стая за гости. — Графът отвори една обикновена дървена врата на панти. Зад нея се откри слънчева стая. Очевидно ръчно изработените, с неопределена възраст и огромна стойност мебели бяха малко — легло и ракли. До резбованата табла на кревата съвсем не на място стоеше къщно табло за контрол на осветлението и на механизираните прозорци.
Марк се обърна и видя въпросителния поглед на графа. Беше хиляди пъти по-лош от погледите на Дендарии, които изразяваха любов към Нейсмит. Той стисна глава с ръце и промълви през стиснатите си зъби:
— Аз не съм Майлс!
— Зная — каза тихо графът. — Предполагам, че търсех… себе си. И Корделия. И теб.
Марк почувства непреодолимо желание да види себе си в графа. Не беше сигурен. Цветът на косата? И той, и Майлс имаха същата тъмна коса, каквато беше виждал на видеото, че е имал младият адмирал Воркосиган. Знаеше, че Арал Воркосиган е по-малкият син на граф Пьотър Воркосиган, но по-старият брат беше умрял преди шейсет години. Марк беше изненадан, че графът помни това така ясно и прави връзка със себе си. Странно и тревожно. „Аз трябваше да убия този човек. И все още мога да го направя. Той изобщо не се пази.“
— Вашите хора от ИмпСи дори не ме задържаха. Никак ли не се страхувате, че все още може да съм програмиран да ви убия? Или за вас тази заплаха е несъществена?
— Нали ти вече застреля човека, когото смяташе за свой баща? Това е достатъчно за катарзис. — На лицето му се появи мрачна усмивка.