Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 74

— Ужасно изглежда — каза той. — Като купчина прокиснало тесто. Виж му носа, Лютиче, всеки момент ще окапе, мамицата му. А ушите му са като на тъща ми преди погребението й. Пфу!

— Момент — промърмори Лютичето, — ти ли си Бибервелт? Да, явно. Но, ако не греша, онова нещо до стълба преди малко също беше Бибервелт. Гералт, сега всички теб гледат. Ти си вещер. Какво става тук, по дяволите? Какво е това?

— Мимик.

— Ти си мимик — изгъгна съществото, люлеейки нос. — Не съм никакъв мимик, а метаморф, и се казвам Телико Лунгревинк Леторт. Накратко Пенсток. Приятелите ми викат Дуду.

— Ще ти дам аз на тебе един Дуду, кучи сине! — изрева Даинти и му се закани с юмрук. — Къде са ми конете? Крадец!

— Господа, обещахте, че ще бъде спокойно — напомни им кръчмарят, който се зададе с кана и наръч халби.

— Ох, бира — въздъхна полуръстът. — Ама че жажда, по дяволите. И глад!

— Аз също бих пийнал — изрече клокочещо Телико Лунгревинк Леторт, но остана пренебрегнат.

— Какво е това? — попита кръчмарят, поглеждайки съществото, което при вида на бирата изплези дългия си език през увисналите си като тесто устни. — Какво е това нещо, господа?

— Мимик — повтори вещерът, без да обръща внимание на гримасата на тварта. — Всъщност има много имена. Меняк, подвойник, векслинг, бедак, доплер. Или метаморф, както сам се е кръстил.

— Векслинг! — извика кръчмарят. — Тук, в Новиград? В моето заведение? Бързо, трябва да викнем стражи! И свещеници! Не искам да имам нищо общо…

— Тихо, тихо — изкашля се Даинти Бибервелт, докато бързо сърбаше супата на Лютичето, която по чудо не се беше обърнала. — Ще викнем когото трябва. Но по-късно. Този мерзавец ме ограби и нямам намерение да го предавам на местните власти, докато не си получа собствеността. Знаем ви вас, новиградците, и съдиите ви също. Сигурно ще ми върнат най-много една десета.

— Смилете се — застена сърцераздирателно метаморфът. — Не ме предавайте на хората! Знаете ли какво правят с такива като мен?

— Може да си сигурен, че знаем — кимна кръчмарят. — Над хванат метаморф свещениците извършват екзорсизъм. А после го завързват, облепват го с дебел слой глина и го пекат, докато глината не се втвърди като тухла. Поне така правеха навремето, когато такива чудовища се срещаха по-често.

— Варварски обичай, наистина човешки — намръщи се Даинти, отмествайки вече празната паница. — Впрочем, може и да е справедливо наказание за бандитизма и кражбите. Е, казвай, мерзавецо, къде са конете ми? И по-бързо, защото ще ти издърпам носа между краката и ще ти го завра в задника! Къде са конете ми, питам?

— Про… продадох ги — простена Телико Лунгревинк Леторт, а увисналите му уши изведнъж се свиха на кълбета, подобно на миниатюрни цветни зелки.

— Продал си ги! Чухте ли? — изуми се полуръстът. — Продал е конете ми!

— Ясно — каза Лютичето. — Имал е време да го направи — тук е от цели три дни. Виждам те тук от три дни… Тоест него… По дяволите, Даинти, значи ли това, че…

— Разбира се, че значи! — завика търговецът, тропайки с покритите си с козина крака. — Той ме ограби на пътя, на един ден оттук. Дошъл е в града, представяйки се за мен, разбирате ли? И е продал конете ми! Ще го убия! Ще го удуша със собствените си ръце!