Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 69

Слабият мъж с шапка с цвят на слива, окичена с бяло перо, отскочи като попарен и саксията се разби точно пред краката му.

— Моля те, Веспуля! — извика мъжът с шапката с перото. — Не вярвай на сплетните! Верен съм ти, да пукна, ако лъжа!

— Подлец! Дяволско изчадие! Скитник! — закрещя пухкавата блондинка и се скри в къщата, очевидно в търсене на други неща за хвърляне.

— Хей, Лютиче! — извика вещерът, докато подкарваше към полесражението пръхтящата и дърпаща се кобила. — Как си? Какво става?

— Нормално — каза трубадурът. — Както винаги. Здравей, Гералт. Какво правиш тук? По дяволите, внимавай!

Една калаена чаша изсвистя във въздуха и отскочи с грохот от паважа. Лютичето я вдигна, огледа я и я хвърли в канавката.

— Разкарай си боклуците! — изкрещя блондинката, развявайки грациозно дантелите над пухкавите си гърди. — И ми се махай от погледа! Кракът ти да не е стъпил повече тук, свирачо!

— Това не е мое! — възкликна изумено Лютичето, вдигайки от земята шарени мъжки долни гащи. — През живота си не съм имал такива гащи!

— Омитай се! Не искам да те виждам! Ти… ти… Знаете ли какъв е той в леглото? Гола вода! Гола вода, чуваш ли? Чувате ли, хора?

Във въздуха изсвистя поредната саксия със стърчащо от нея сухо стъбло. Лютичето едва успя да отскочи. След саксията отгоре се стовари и меден котел с обем поне два и половина галона. Тълпата сеирджии, придържащи се на безопасно разстояние, се скъсваха от смях. Най-големите шегаджии аплодираха и окуражаваха блондинката.

— Тя нали няма в дома си катапулт? — обезпокои се вещерът.

— Не е изключено — отвърна поетът, поглеждайки към балкона. — Има голяма стая с вехтории. Видя ли гащите?

— А може би е по-добре да си тръгнеш? Ще се върнеш, когато се успокои.

— А, да я вземат дяволите — намръщи се Лютичето. — Да се връщам в къща, от която хвърлят срещу мен несправедливи обвинения и медни котли? Смятам кратката ни връзка за приключила. Да почакаме още малко, само докато изхвърли… О, майчице, не! Веспуля! Лютнята ми!

Той се втурна към къщата, протегнал ръце, спъна се, падна и улови инструмента си в последния миг — точно преди да се удари в паважа. Лютнята пропя жално.

— Уф! — отдъхна си бардът, докато се изправяше. — Хванах я. Прекрасно, Гералт, сега вече можем да си ходим. Наистина, там остана и наметалото ми с яка от белка, но какво да се прави, така ми се пада. Доколкото я познавам, няма да изхвърли наметалото.

— Ти, лъжлив скитник! — развика се отново блондинката и се изплю от балкона. — Клошар! Креслив фазан!

— Защо ти е толкова ядосана? Какви си ги забъркал, Лютиче?

— А, нищо особено — сви рамене трубадурът. — Тя настоява за моногамия, проклетницата, а хвърля по хората чужди гащи. Чу ли как ме обижда? Богове, и аз познавам по-добри от нея в леглото, но не крещя за това по улиците. Да се махаме оттук.

— Къде?

— А ти как мислиш? В храма на Вечния огън? Да вървим в „Острието на копието“. Трябва да си успокоя нервите.

Без да протестира, вещерът поведе кобилата си след Лютичето, който крачеше бодро в тясната уличка. Трубадурът настрои лютнята в движение и изсвири дълбок, вибриращ акорд.