Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 68

Магьосникът пребледня и устните му потрепнаха нервно.

— Давай! — извика той. — Не е време за въпроси, това време отмина! Сега е време да се действа!

— Искам да знам — изрече бавно Гералт. — Искам да знам защо с меч. Искам да знам как и защо се оказа, че имаш черен керкенез. Имам право да знам истината, Истред.

— Истината? — повтори високо магьосникът. — Е, може и да я получиш. Да, може и да я получиш. Имаме равни права. Питаш за керкенеза? Долетя на разсъмване, мокър от дъжда. Донесе писмо. Кратко, знам го наизуст. „Сбогом, Вал. Прости ми. Има дарове, които не могат да се приемат, а аз нямам нищо, с което да се отблагодаря. И това е истина, Вал. Истината е парче лед“. Е, Гералт? Доволен ли си? Спазени ли са правата ти?

Вещерът бавно кимна.

— Добре — каза Истред. — Сега аз ще се възползвам от моите права. Защото няма да взема под внимание това писмо. Не мога без нея… Предпочитам… Хайде, по дяволите!

Той се приведе и измъкна меча с бързо, ловко и привично движение. Керкенезът заврещя.

Вещерът стоеше неподвижно, отпуснал ръце.

— Какво чакаш? — извика магьосникът.

Гералт бавно вдигна глава, вгледа се в него, а после му обърна гръб.

— Не, Истред — каза той. — Сбогом.

— Какво означава това, по дяволите?

— Истред — каза Гералт през рамо, — ако си решил да се самоубиваш, не забърквай и други. Обеси се в конюшнята.

— Гералт! — извика магьосникът и гласът му изведнъж изви, поразявайки слуха с фалшиви злобни нотки. — Няма да се откажа! Тя няма да избяга от мен! Ще я последвам във Венгерберг, ще я последвам накрая на света, ще я намеря! Никога няма да се откажа от нея! Чуваш ли!

— Сбогом, Истред.

Отдалечи се по уличката, без да погледне назад. Вървеше, без да обръща внимание на хората, които бързо отстъпваха от пътя му и рязко затръшваха врати и прозорци. Не забелязваше никого и нищо.

Мислеше за писмото, което го очакваше в странноприемницата.

Ускори крачка. Знаеше, че върху възглавницата го очаква мокър от дъжда керкенез, стиснал писмо в кривия си клюн. Искаше да го прочете колкото се може по-бързо.

Макар че знаеше какво пише в него.

Вечният огън

I

— Ти, свиня такава! Надут свирач! Ти, лъжецо!

Заинтригуван, Гералт се подаде с кобилата иззад ъгъла. Още не беше успял да установи източника на виковете, когато към тях се присъедини гъст, лепкаво-стъклен звън. „Вишнев конфитюр — помисли си вещерът. — Такъв звук се издава от буркан с вишнев конфитюр, ако се хвърли от голяма височина и с голяма сила.“ Знаеше това много добре — когато живееше с Йенефер, се беше случвало тя да хвърля по него буркани с конфитюр, подарени й от клиенти. Защото самата Йенефер си нямаше никаква представа как се приготвя конфитюр, а магията не винаги беше надеждна в това отношение.

Зад ъгъла на уличката, пред тясна, боядисана в розово къщичка, се беше събрала група зяпачи. На малкото, окичено с цветя балконче под наклонения навес стоеше млада светлокоса жена по нощница. Разкривила пухкавото си закръглено лице, обрамчено с къдрици, тя със замах запрати надолу нащърбена саксия с цветя.