Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 65

Той се сепна и не довърши мисълта си, макар че вещерът дори не помръдна.

— Разкарай противната си мутра оттук, Херболт — каза Гералт. — А стоте марки може да си ги завреш отзад. Махай се, че започва да ми се гади при вида на физиономията ти и да не взема да те оповръщам от шапката до ботушите.

Кметът прибра кесията и сложи ръце на масата.

— Щом не щеш, хубаво. Исках с добро, но щом не щеш, така да бъде. Бийте се, колете се, горете се, разкъсайте се заради една жена, която разтваря краката си пред всеки. Мисля, че Истред ще се справи с теб, наемни убиецо — така ще те подреди, че ще останат само ботушите. Но ако не успее, ще те намеря още преди трупът му да е изстинал, и ще ти строша всички кости. Нито едно здраво място няма да остане по теб, ти…

Той не успя да отмести ръцете си — движението на вещера беше мълниеносно. Излетялата изпод масата ръка тресна кмета между очите, а камата се заби между пръстите му.

— Възможно е — прошепна вещерът, стиснал дръжката на камата и втренчен в пребледнялото лице на Херболт. — Може и Истред да ме убие. Но ако не успее… Тогава ще си отида оттук, а ти, жалко нищожество, не се опитвай да ме спреш, ако не искаш да удавя противния ти град в кръв. Махай се оттук!

— Господин кмете? Какво става тук? Ах, ти…

— Спокойно, Цикада — каза Херболт, като бавно издърпа ръката си от камата, забита насред масата. — Нищо не е станало. Нищо.

Цикада прибра в ножницата полуизвадения меч. Гералт не го погледна. Не гледаше и към кмета, който излезе от кръчмата, охраняван от Цикада заради възможните нападения на салджиите и каруцарите. Гледаше към малкото човече с муцуна на плъх и черни пронизващи очи, седнало през няколко маси от него.

„Започнах да нервнича — помисли си той с учудване. — Ръцете ми треперят. Наистина треперят. Нещо лошо става с мен. Нима това означава, че…“

„Да — помисли си, без да откъсва очи от човека с муцуна на плъх. — Май да.

Така трябва.

Колко е студено…“

Стана.

Погледна човечето и се усмихна. После измъкна от кафтана си препълнена кесия, извади две жълтици и ги хвърли на масата. Монетите се завъртяха и едната от тях се удари в острието на камата, която още стърчеше от гладките дъски на масата.

VIII

Ударът беше неочакван. Тоягата изсвистя в мрака тихо и така бързо, че вещерът за малко да не успее да предпази главата си с ръка и да смекчи удара с гъвкаво завъртане на тялото. Отскочи, падна на коляно, претърколи се, изправи се и усети движението на въздуха, предизвикано от новото замахване на ръката. Изплъзна се от удара с ловък пирует, започна да се върти между двете пристъпващи към него в тъмнината фигури и се пресегна над дясното си рамо.

Мечът му го нямаше.

„Нищо не може да изкорени от мен този рефлекс — помисли си той, отскачайки меко. — Навик? Клетъчна памет? Аз съм мутант и реагирам като мутант“. При тази мисъл той отново падна на коляно и посегна към камата си в ножницата на ботуша.