Читать «Меч на съдбата» онлайн - страница 64

— Знаех си — каза магьосникът. — Знаех, че ще дойдеш. Впрочем, ще бъда откровен с теб. Ти ме изпревари.

— Кълбовидна мълния? — усмихна се вещерът.

— Възможно е — намръщи се Истред. — Може и кълбовидна мълния. Но със сигурност не иззад ъгъла. Честно, лице в лице. Ти си вещер и това изравнява шансовете. Е, решавай кога и къде.

Гералт се замисли. Взе решение и посочи с ръка.

— Ей на онази площадка. Минавал съм оттам.

— Знам я. Там има кладенец, нарича се Зеленият ключ.

— Тогава при кладенеца. Да. При кладенеца… Утре, два часа след изгрев.

— Добре. Ще бъда там навреме.

Стояха неподвижно, без да се поглеждат. Най-накрая магьосникът промърмори нещо под нос, подритна буца пръст и я смаза с тока на обувката си.

— Гералт.

— Какво?

— Не се ли чувстваш малко глупаво?

— Чувствам се — призна вещерът неохотно.

— Олекна ми — промърмори Истред. — Защото аз, например, се чувствам като последния глупак. Никога не съм предполагал, че ще се бия до смърт с вещер, и то заради жена.

— Знам как се чувстваш, Истред.

— Е… — усмихна се измъчено магьосникът. — Щом се стигна дотук, щом се реших на тази стъпка, толкова чужда на моята природа, значи… Значи така трябва.

— Знам, Истред.

— Разбира се, знаеш също, че оцелелият трябва незабавно да бяга и да се крие от Йена на края на света.

— Знам.

— И, разбира се, да разчита, че когато й мине, ще може да се върне при нея.

— Разбира се.

— Е, значи всичко е наред. — Магьосникът понечи да се обърне, но след кратко колебание подаде ръка на вещера. — До утре, Гералт.

— До утре. — Вещерът стисна ръката му. — До утре, Истред.

VII

— Ей, вещерю!

Гералт вдигна поглед от масата, по която размазваше замислено разлятата бира, рисувайки фантастични вихри.

— Не беше лесно да те намеря. — Кметът Херболт седна и отмести настрани каните и халбите. — В странноприемницата казаха, че си отишъл в конюшнята, но там намерих само коня и дисагите ти. А ти си тук… В най-противната кръчма в целия град, в нея идват най-пропадналите типове. Какво правиш тук?

— Пия.

— Виждам. Исках да поговоря с теб. Трезвен ли си?

— Като детенце.

— Радвам се.

— Какво искате, Херболт? Не виждате ли, че съм зает? — Гералт се усмихна на девойката, която донесе поредната халба.

— Носят се слухове — намръщи се кметът, — че с нашия магьосник сте решили да се изколите.

— Това си е наша работа. Не се бъркайте.

— Не, не е ваша работа — възрази Херболт. — Нуждаем се от Истред, не можем да си позволим друг магьосник.

— Тогава идете в храма и се помолете да победи.

— Не се подигравай — промърмори кметът. — И не се прави на умник, скитник такъв. О, Богове, ако не знаех, че магьосникът няма да ми прости, бих те хвърлил в ямата, на самото й дъно, или бих те изхвърлил от града вързан за два коня, или бих наредил на Цикада да те заколи като свиня. Но уви, Истред е побъркан на тема чест и няма да ми прости. Знам, че няма да ми прости.

— Ами чудесно. — Вещерът допи поредната халба и изплю на пода попадналата в бирата сламка. — Олекна ми. Това ли е всичко?

— Не — каза Херболт, като извади от пазвата си натъпкана до пръсване кесия. — Тук има сто марки, вещерю, взимай ги и се омитай от Аед Гинваел. Омитай се. Най-добре веднага, във всеки случай преди изгрев-слънце. Казах ти, втори магьосник не ни е по джоба, и няма да допусна нашият маг да рискува живота си в двубой с такъв като теб, заради някаква…