Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 8

— Е, дай му да разбере! — подкани Чин оценителят. — Покажи му, че аз не желая да виждам тук разни субекти, които ми пречат да се занимавам с работата си.

— Откога този помияр е заслужил повече уважение от ловеца? — обърна се към всички останали старият човек, наричан Ефи. — Казвам ви, лоши времена настават за племето. Щастлив съм, че няма да съм им свидетел.

Вместо отговор наоколо се разнесе бърборене, пълно с ехидност към старческата сантименталност.

Внезапно Къмплейн усети, че това обкръжение го е изморило, разблъска тълпата и си тръгна. Но забеляза, че старецът го последва, и внимателно му кимна с глава.

— Виждам всичко като на длан — с готовност заяви Ефи, явно желаейки да продължи тъжния си монолог. — Ние ставаме все по-слаби. Скоро никой няма да иска да напускаме Кабините и да сечем джунглите… Няма да имаме никаква цел, няма да има смели мъже, ще останат само лентяите и хвалипръцковците. После ще дойдат болестите, смъртта и нападенията на други племена. Виждам го така ясно, както и тебе, и там, където преди е бил лагерът на племето Грийн, отново ще израснат джунгли…

— Слушал съм, че Носарите не били глупаци — използвали разума си, а не магиите.

— Май си се наслушал на онзи тип Фармър или подобните му — ядосано забеляза Ефи. — Някои хора се опитват да ни заслепят и така да ни отклонят от истинските ни врагове. Наричаме ги хора, но те не са хора, а Чужди. Чуждите, ловецо — същества свръхестествени. Ако зависеше от мен, бих заповядал всичките да ги убиват. Как бих искал отново да преживея лов на вещици, но вече не го правят. Когато бях малък, ние през цялото време устройвахме такива ловове. Племето ни е станало прекалено меко, казвам ти го. Ако зависеше от мен…

Той засумтя и замълча, припомняйки си явно някакво клане от отминалите отдавна години. Къмплейн забеляза приближаващата се Гуина и се отдалечи почти незабелязан.

— Как е татко? — запита той.

Тя направи с длан ритуалния жест, пълен със смирение.

— Ти добре знаеш какво е това гнилота — произнесе тя с безцветен глас. — Той замина на Дългото Пътешествие, преди да дойде следващия сън-видимост.

— Пълни с живот се оказваме пред лицето на смъртта — тържествено произнесе Къмплейн. — Бергъс бе достоен човек.

— А Дългото Пътешествие винаги има начало — завърши тя цитата от Литанията. — Не успяхме да направим повече нищо. Да вървим, Рой. Вземи ме на лов в пущинака, е, моля те…

— Месото падна до шест парчета — каза той. — Няма смисъл да отиваме, Гуина.

— За парче може да се купи много нещо, например кутия за главата на баща ми.

— Това е грижа за мащехата ти.

— Аз искам да отида на лов с тебе!

Той познаваше този тон. Като се обърна сърдито, мълчаливо се насочи към предната барикада. Гуина удовлетворена ситнеше след него.

II

Ловът бе станал за Гуина най-великото развлечение. Той я избавяше от Кабините, където на жените им бе забранено да напущат територията на племето. Освен това ловът я въодушевяваше. Тя не взимаше участие в самото убийство, просто се промъкваше като сянка след Къмплейн, проследявайки зверовете, живеещи в пущинака. Независимо от разширяващото се отглеждане на домашни животни и падането на цените на дивеча, Кабините не бяха в състояние да задоволят все по-нарастващото търсене на месо. Племето непрекъснато се намираше на ръба на кризата. То бе възникнало преди две поколения, основано от дядото на Грийн, и още известно време не можеше да се самообезпечава. Всъщност всяко събитие или обстоятелство, способно сериозно да измени обстановката, би могло да доведе до това, че много хора биха тръгнали да си търсят щастието сред други племена.