Читать «Краят на мрака (Нон-стоп)» онлайн - страница 20

— И ти казваш, че това те утешава — презрително подхвърли Къмплейн.

Той отдавна вече не слушаше тези метафори на майка си, въпреки че, без да желае да си го признае, точно те смекчиха тъгата му.

— Да, разбира се, това ме утешава. Усещаш ли как някъде там пламтят огънчетата?

Като каза това, тя с малкия си пръст докосна точките на масата между тях.

— Доволна съм, че моето огънче не гори в самота в някакво непознато място.

Сгънатият й пръст се прицели някъде в пространството.

Къмплейн поклати глава и стана.

— Не го виждам — призна си той. — Може би щеше да е по-добре, ако светеше някъде по-далеч.

— Разбира се, би могло да бъде и така, но тогава и всичко наоколо щеше да е различно. От това се страхувам, че можеше да е различно.

— Възможно е да си права. Лично аз просто предпочитам всичко да е тук, но да е иначе, мамо. Брат ми Грег, който напусна племето и отиде да живее в Джунглата…

— Още ли мислиш за него? — оживи се старицата. — Грег беше щастливец, Рой, и ако бе останал, то сега би бил вече страж.

— Мислиш ли, че е още жив?

Тя недоволно поклати глава.

— Там, в дебрите? Бъди съвсем сигурен, отдавна са го хванали Чуждите. Колко жалко, колко жалко. Грег щеше да бъде добър страж, винаги съм го казвала.

Къмплейн се канеше вече да тръгва, когато тя добави:

— Старият Озбърт Бергъс още диша. Казаха ми, че вика дъщеря си Гуина. Сега ти си длъжен да отидеш при него.

Поне сега тя казваше безспорната истина и в дадения случай изпълнението на дълга можеше прекрасно да се съчетае с удоволствието, защото Бергъс бе един от признатите герои на племето.

По пътя си не срещна нито една жива душа, с изключение на едноокия Оливело, който мъкнеше на здравия си гръб две убити патици и с кисел вид го поздрави.

Помещението, което Бергъс използваше за стопанството си, бе в самия край на Кабините, макар преди време от него да се виждаше предната барикада. Но сънищата-видимост минаваха, племето бавно се придвижваше напред и това обиталище изоставаше назад. Озбърт Бергъс бе на върха на славата си, когато живееше в центъра на района, заеман от племето. Сега, на стари години, стаите му бяха разположени в покрайнините.

Последната граница — барикадата, разделяща племето от Джунглата, започваше веднага след вратата му. От най-близките съседи го отделяха доста празни помещения, чиито страхливи стопани се бяха преселили по към центъра. Старият инат обаче си остана на мястото, без да обръща внимание на нарастващите трудности при общуването с останалото общество, и предпочиташе съзерцателния начин на живот сред опустошението пред мерзостта да бъде заобиколен непрекъснато от тълпи жени.

До това място следите на празненството не бяха стигнали. Настроението на всеобщо щастие, възцарило се в района на Кабините, не бе стигнало унилата и безрадостна територия на Бергъс. Някога, много-много отдавна, най-вероятно по времето на Гигантите, на това място бе станал взрив. Стените били опърлени яко, а по средата на палубата зейнала дупка с размерите на човек. Необходимо е да се допълни, че в района на жилището на стария водач никога не бе имало светлина.